Преходно. пРОЗАично. Потенциално поетично.

Не знам дали ще напиша нещо мъдро или нещо хиперактивно, не знам дали съм меланхолик или холерик, не знам дали ме харесвате в бяло или в червено, и не искам да знам... Във вените ми текат реки от емоции, които трябва да се ВЛЕЯТ в едно море от думи.
Не знам обаче откъде започват тези реки. От много планини навярно. Ще опитам да не звучат много хаотично :)

Всичко на този свят е преходно. И в това е чарът и болката на живота. Прекрасно знаете какво искам да кажа. Преходността е най-голямото ни богатство. Всяка дупка в душите ни зейва, за да я напълним с нещо ново, непознато и велико... Да живее преходността, най-страшния враг на рутината!
А рутината е най-големият ми ужас. Собствената ми рутина, работната ми рутина, рутината на автобусите, рутината на мобилния ми фейсбук, рутината на продавачката в бюфета, рутината на целувките, рутината на всички рутини, рутината ме побърква... Всяка по навик изживяна секунда е секунда несъзнателно самоубийство. Единственото, което може да се противопостави на рутината, е енергията, огънят, пулсът ни за живот... Животът е абсолютното отрицание на рутината, защото той, за разлика от рутината, ВЪРВИ, ТЕЧЕ, докато рутината се върти, стои, пълзи... мразя я с всичките си жили. 

Сигурно затова си купих рози. В саксия. За шарения ми, слънчев балкон.

Вие знаете ли колко живи са розите? Сега разбирам защо именно те са един от главните герои в "Малкият принц".

Розите са един прекрасен приятел, когато знаеш как да ги обичаш. Розите могат да ти кажат толкова неща с мълчанието си, колкото и най-умният човек не може да каже с думи. Имам ги от 2 седмици, а вече ги чувствам като приятели от цял живот...
Първо, розите въобще не се продават толкова лесно. Когато си ги купите и "просто" ги сложите на ново място, те първо се съпротивляват. Спаружват се. Не могат така лесно да свикнат с новата светлина, с новия въздух, с новата вода, с която ще ги поливате... Поизсъхват някой и друг цвят, пробват ви - дали ще ги изхвърлите при първия конфликт, или ще повярвате в красотата им, която след известно време са готови да ви подарят. Ако покажете, че искате наистина да ги отглеждате, готови са и да извадят нови пъпки. Спрете ли за ден-два, позабравите ли ги, пак се спаружват.

Истинско удоволствие е сутрин, като се събудя, да започна деня си с тях. Направо не знам какво ще правя зимата, когато на балкона ми ще стърчат само обещаващите им стъбълца. Сега, когато е лято, когато стана и си измия очите, първото, което правя, е да отида да ги поздравя. Още преди да съм си направила кафето, събуждам тях. Поливам ги и гледам с радост как пият, колко са жадни за вода, за топлина, за грижа... После ги пръскам, така прочетох, че трябвало. Обаче понеже си нямам пръскало, си измислих мои начини как да им опръскам хубаво листенцата. Поливам ги през пръсти, например, после с ръце пръскам малки капчици, а накрая ги галя, за да разнеса водата. Галили ли сте някога рози? Да бе, рози с бодли! Суууупер приятно е... В началото като че ли ме драскаха повече. Сега не знам дали те ми повярваха или просто аз свикнах с тях, но вече лекичкото им подраскване ми е приятно. Кара ме да усещам, че съм положила грижа за някого.
Айде само не ми се смейте сега, че казах "някого", все едно са одушевени лица. Точно такива са! И как само го демонстрират, деликатно и високопарно... Шарени красиви фукли...

Обожавам също да им събирам изсъхналите листенца от корените и да ги изхвърлям... Буквално за секунди връщам блясъка на зеленината им и се усмихвам.

А пъпките! Лелеее, новите пъпки! Каква радост е да ги гледам всяка сутрин, как малко по малко разцъфват... Най-прекрасната благодарност на розата - да цъфти...

Разбира се, и това го прави по свой начин. В началото бях супер фрустрирана, че - как така, видите ли, докато едни цветове се отварят, други вехнат? Бива ли такава несъвършена роза! Ееееми да, ама и розите, като всичко живо, се осланят на преходността. Докато най-красивата част от тях се ражда, две стари, най-красиви допреди ден-два, сега умират... И после ми кажете, че не мога да се уча за отношенията ми с хората от отношенията ми с розите...

Много се надявам, че успявам да го кажа достатъчно красиво. Първо, за да бъда разбрана, и второ, защото розите ми заслужават. Като не мога да пиша вече поезия, дано поне пиша достатъчно добра проза.

Впрочем, и това е изключително красноречиво. Чак сега си схванах логиката.

Влюбвам се-> пиша поезия -> пиша супер яките щастливи стихове -> появяват се първите проблеми -> пиша първите си тъжни стихове -> хората се сдухват -> проблемите се задълбочават -> започвам да пиша в проза, щото вече нищо красиво не излиза -> вече НЕ МОГА да пиша поезия -> спирам да пиша -> край. точка точка точка раздяла -> пиша квото ми падне, до момента, в който разбера, че не мога да пиша вече стихове... и така докато не се появи някой нов муз.

Не че не се научих да се обичам. Лелеее, колко се научих... При това без въобще да се замотавам с някакви смотльовци. НИ-ЩО подобно:) Забавлявам се до усмивките им, толкоз. Очите им са най-красивите огледала. Не ми трябват развалени от времето желания. Началото, усмивките, красотата на фантазиите, скрити зад тия усмивки, неловките "просто шеги", как се казвам, няма да го запомниш, бас, печеля, пусни ми песен, пффффф пак изтрещявам... С никой мъж няма да мога да танцувам така, както танцувам сама. Ша ля ля... :)

Дори сега си слушам най-якия дръм ен бейз от вчерашната дискотека, вместо лигаво лирично пиано, което много повече би подхождало на вино и свещ посред нощ. Ама, сещате се, не ми пука какво би и какво не би. Единственото, с което се съобразявам в 3:40, когато трябва да стана в 7, са собствените ми лудости... Тоооооооолкова е хубаво, да правиш това, което искаш, без това да се разминава с нечии други искания, без да питаш, без да разочароваш, без да ощетяваш собственото си щастие в името на някой друг, който най-вероятно след време ще ти счупи всичко.... и спестовната душа, и щедрото сърце, и спестеното щастие...

А, впрочем, едно последно нещо:
Отказвам да повярвам, че още съм тъжна!!!! Да де, ама вчера пак ме питаха. "За това ли си тъжна?"... Лелее, стига бе, моме, да ме беше видяла преди 8 месеца! Не съм тъжна, усмихвам се, танцувам си, е, може и да съм се поунесла в спомени на някоя песен, ама недей така, не съм тъжна.. Отказвам да съм тъжна! Искам си усмивката и енергията и кипенето на сърцето, които са си истински мои, без да ми е гузно, че нещо съм загубила, нещо, което е трябвало да си иде, нещо, което Е ИЗБРАЛО да се самозагуби от живота ми... Е, да, остават празноти. Неизбежни, незаличими, незабравими болки, които някой ден ще разказвам на дъщеря си. Не мога да ги запълня. Но мога поне да ги скрия с най-искрената си, най-щурата си, най-младата си прекрасна 6761873187348-каратова, светеща, начервена в червено, луда, заразителна УСМИВКА!!! :) От утре обещавам да се усмихвам, повече отколкото мога, и така всеки ден да мога повече от вчера.
Защото аз съм толкова богата...
Имам мама и тате, имам егати голямото лудо семейство, имам розите си, имам прозата си, имам слънцето всяка сутрин на балкона си, имам два крака, които чупя от танци и душа, която си пее цял ден, имам възможността

всеки нов ден

да се окаже деня,

в който ще започна да пиша пак поезия.

"Щом пак изгрява слънце, това е нов шанс, да знаеш. От чичо ти Киро."
Ей това ми каза днес един мъдър човек, който 74 години вярва в киното и в това, че само сърцето не си почива... Затова го щади, всяка вечер. С водка с кола. Полската ми душа и режисьорското ми сърце адмирират този човек.:))

Лека нощ...