сряда, 8 януари 2014 г.

КАЛЕНДАРНО: Честита нова година

                От самото си начало 2014-та се опитва да ми пречи да се виждам с приятелите си и да пийвам българско вино и полски бири с тях. И докато върло си повтарям „така няма да се разберем, bitch”, трябва да призная, че засега тя води – тръшна ме цяла седмица вкъщи и след като всичките чайове, инхалации, витамини, фрешове, бонбони, капки, прахчета и прочие опити за самолекуване не ми помогнаха, реших все пак  най-накрая да отида на лекар. Не че не си знам диагнозата – знам си я, гаден синузит, който този път не успях да излъжа. Та, ще ходя на лекар, казах си днес сутринта. Без въобще да знам какво приключение ме очаква.

         В поредната студена мъглива сутрин, с много усилия все пак се измъквам от далечната Младост, топлена само от бодрата от мисъл, че трябва, трябва, ТРЯБВА да стигна до хотел Хемус. По стечение на обстоятелствата там е личната ми лекарка. След безумни игри на късмета с градския транспорт, които разбира се са ежедневие, успявам все пак да стигна навреме до поликлиниката. Преди мен чака една жена. Аз спокойно си заемам реда и зачаквам. По едно време от стълбите до мен се появява една едва кретаща, доста възрастна баба с бастунче, бяла коса, леко дрипави стари дрехи и торба с нещо си (знаете – портретът на всеки втори средностатистически софиянец, когото можете да срещнете по улиците през деня). Та, бабата видимо разстроена отива при лелките на регистратурата – явно има нещо да им казва.
       Започва да говори бабата, тръгва да влиза в кабинката и оттам лелките започват да й навикват: „Ама не можете от тука, бе, госпожа, това е вратата, прозорецът за говорене е е’го там!” Бабата, кретаща, отива до прозорчето и продължава възмутено да говори: „Как може, ми кажете, каква е тая лекарка, дето ме пращате при нея, един час чакам и тя накрая да ме върне”. Оттам следва един безумен разговор за това, че на лелите в регистратурата изобщо не им влизало в работата кой лекар как реагира, че какво се очаквало от тях, че ала бала, накрая едната лелка излиза от кабинката и буквално се разкрещява на куцащата баба, че това НЕ Е ТЯХНА РАБОТА. Точка. Лелите не питат бабата – какъв е проблемът, лелите не опитват да разберат защо лекарката я е върнала, лелите не й обясняват какво може да направи в този случай. Бабата – полуглуха, полусаката, идва при мен и аз естествено я питам. Оказва се, че жената иска да си намери нов личен лекар, защото били променили транспорта до нейната поликлиника и вече не й било удобно да ходи там, и тн, и прочие бабини проблеми. Обяснявам й – че това не може да стане ей така, че срокът през декември е минал, че през юни може пак. Тя обаче настоява, че ще чака, и остава пред кабинета на моята лична лекарка. Отстъпвам й реда си, сядам и си вадя книгата.
        През това време от стълбите се появява една доста затлъстяла леля на средна възраст, облечена като от бутик, с важна-важна походка и токченца. От ония, на които на челото им пише „Аз съм шефът тук!”. Слиза лелката/шефката и отива при нашите познати от регистратурата. Носи им някакъв календар... за новата година, очевидно. Двете лелки в кабинката започват да се радват като дечица на близалка и да умуват къде точно да го залепят. А лелката/шефката продължава със своите важни наставления:
          - И тия листя тук дето сте ги залепили... свалете ги по-надолу, да скриете тия грозни кабели – компютри, телефони...
             Едната лелка излиза от кабинката.
          -  Да, да, тоо..и ние така си мислехме първоначално, ама после решихме, че е много ниско, виж! – навежда се лелката – Няма как да четат хората!
              - Нищооо, няма значение, свалете ги долу... – отговаря лелката/шефката.
          Разговорът продължава с абсолютно излишни реплики от типа „аз това го знам, шефе, ама все пак ще те питам, за да видиш, че го знам и колко съм примерна”, и след края му лелката/шефката троп-троп се качва нагоре... 
       Когато тя си отива, двете лелки от кабинката започват бавно и прецизно да лепят календара и да местят разлепените листи с информация за пациентите. Прекарват поне 15 минути, улисани в това си занимание.
                - Тук добре ли е?
                - Не, не, мааалко по-надолу...по-надолу... е, не чак толкова, по-нагоре... Ох... или не, я дай до долу, че да ги скрием въобще тия кабели.
                - Ама тя така ли каза?
                - Ами нали така е по-хубаво...
             - Абе няма значение хубаво ли е, важното е тя така ли каза... Тук добре ли е, да не е кривичко?
                - Добре е... Още едно милиметърче, милимундче... а така!
        Искам да си сложа слушалките и да не чувам и дума от този абсурд, но май ще бъде малко невъзпитано, в болница съм по дяволите. Междувременно идва ред на бабата пред мен, моята лекарка по бързата процедура я отпраща с железния аргумент „Съжалявам, не приемам повече пациенти. Имам достатъчно.” Точка. Край. И бабата куцук-куцук, си тръгва, сигурно за да продължи търсенето си в следващата най-близка поликлиника. Идва моят ред, влизам, лекарката ми ме преглежда, изписва ми една рецепта от двете страни и аз със сърце, свито при мисълта колко ще струва всичко това, си тръгвам.
         Решавам обаче, така и така съм в центъра, поне да свърша още нещо – хайде ще отида да си платя таксата за курса по полски. Влизам в института, който със сигурност е много по-стерилен от болницата, от която преди малко излязох, казвам на рецепцията за какво съм дошла – за таксата и до библиотеката, и усмихнатата млада жена ме насочва нагоре: първо идете до библиотеката, после за таксата. Има си ред. Отивам. Влизам в библиотеката, една леля с приличен български език ме посреща. Обяснявам – дошла съм, за да си направя карта за библиотеката. Лелята ме пита – на български или на полски ще чета, казвам – на полски. Тя се интересува – уча ли полски, знам ли добре, пробва ме дори да си говорим. Питам ме нещо конкретно ли търся, казвам – да, книги за кино. Всичко свързано с полското кино или кино теория на полски. Лелята любезно ме кани да си сваля якето и да си оставя чантата при нея на бюрото (да, чантата...) и преди да ме заведе до сектора за кино, ми показва рафтове с някакви списания. „С моя полски... май не ме е разбрала”, мисля си. Да де, ама не. Моят полски се оказа достатъчно добър, за да разбера, че лелята ми ги подарява, за мене били. После ме води до лавиците с кино литература. Обяснява ми – те са само 4, но имало хубави книги, да разгледам добре...  А, ето, и този сборник бил за мене, подарък. А сега нека разгледам... И да връщам всяка книга на мястото й. Дава ми един пластмасов разделител -  взимам книга, слагам го вместо нея на рафта – за да не забравя откъде съм я взела, разглеждам книгата, ако няма да я взема – връщам я на мястото й.  Иначе било трудно, с всички тези хиляди книги... трябвало да се спазва ред. Разбирам, Pani, разбирам. След като ми показа 1-2 добри според нея книги, жената отива да върши работата си. По едно време телефонът ми иззвънява и лелята идва да ми каже. Взимам го от чантата си, която разбира се не е мръднала, излизам, говоря набързо, връщам се и решавам кои книги ще взема. Лелята любезно ми обяснява правилата за заемане на книгата, таксите – ако я задържа в повече, депозитът за заемане на филми и тн... Тъкмо да изляза, и лелята се сеща, че може да ми подари и календарче – за новата година. Любезно ме изпраща, доволна, че от днес нейният стерилен книжен дом си има още един читател. А аз продължавам към администрацията, плащам си точно за 3 минути таксата, лелята ми пожелава, на полски разбира се, успех, и си тръгвам.
       Доволна, че цели трима души са ми се усмихнали днес, продължавам в умиление по пътя си към вкъщи. Я, имам смс. Мама. „Този антибиотик, който са ти изписали, струва 40 лв, а останалите лекарства поне още толкова. Купи си, аз после ще ти дам пари.” Добре, че си плащам данъците и осигуровките всеки месец. И добре, че работя – в национална телевизия. И добре, че съм на 24. За да може мама да ми каже, че ще ми помогне да си купя лекарствата...
    Отивам в аптеката, поне там лелята е любезна и ми обяснява, че вместо еди-кое си лекарство, може да ми даде друго – по-хубаво е, и е 1 лв по-евтино. Купувам си цялата чантичка с химия и с доста олекнало портмоне най-после се прибирам на топло, вкъщи...
         ***    
         Предполагам прекрасно схванахте идеята на цялата тази история. Но за да се застраховам, аз все пак ще си кажа „какво е искал да каже авторът”.
         Да, това са просто две случки. И не, това не са просто две случки. Това са два кратки, половинчасови епизоди от живота ми, метафори - за човещината, която срещах навсякъде, половин година в Полша, и нечовещината, която срещам всеки ден тук. Метафори - за това за кого какво е важно. Тук дори не става дума за пари! Чувствам се като шизофреник, който всяка сутрин се събужда с мисълта „Трябва да има как!” и всяка вечер си ляга с главоболие, от една-едничка мисъл... „Няма смисъл”. Чудовищно е, честно. Търся си надеждата в малкото останали читави хора тук и наистина не знам какво ще правя, ако утре те се окажат в някой самолет. Търся си спокойствието в семейството ми, в това, че знам, че съм близо, че винаги мога да избягам за ден-два-три, там, вкъщи, там, където са ми всички, мама, тати, баба, дядо... и наистина не знам какво ще правя, ако ги няма тях... С цялата си кръв вярвам, че човек е длъжен да търси и да гради своя собствен, личен смисъл в живота. Всеки ден обаче една тълпа хора ми бият шамари тук. „К’ъв смисъл, кви 5 лв! 80 лв за лекарства. 150 лв данъци.  50 лв телефон. 50 лв за транспорт. Останалото НЕ Е НАША РАБОТА! Честита нова година!” И честно казано, въобще не искам да си представям какво ме чака тук, когато и аз някой ден стана полуглуха, полусаката баба. 

         Та, не ми се сърдете за това писание. Така започна новата ми година. И ако в края й ви пиша от някъде далеч, не ме съдете. 
          Ясно от къде. Ясно защо.

Няма коментари:

Публикуване на коментар