Размисли без страсти

               Когато става въпрос за мен и любов, винаги става въпрос за разбити сърца. За натрошени на сол души. За безотговорни убийства и още по-безотговорни самоубийства.

Не мога да повярвам, че съм чак толкова специална...

                Не мога ли ПРОСТО да бъда с някой? ПРОСТО да се забавлявам? ПРОСТО да чукам и ПРОСТО да  ме чукат, вместо всеки път лудо да ме обичат, а после лудо да ме убиват? ПРОСТО ЕЙ ТАКА, ДА БЪДА ПРОСТА, а не сложна, прекрасна, дълбока и винаги страдаща от всичко това...

                Не мога...
                Под ягодите, не мога...

                Затова ще бъда сама.  От уважение към себе си, ще бъда сама. Не за да не ме наранят.. то е ясно, някой ден като се излъжа пак, пак ще ме наранят... Дори и този път по случайност да не ме зарежат. Ще ме наранят, защото разочарованието винаги върви ръка за ръка с големите надежди, а те ВИНАГИ вървят ръка за ръка с истинската любов... Та, не от страх искам да съм сама. А просто защото, когато човек обича твърде често, се обезценява. Убива специалността на любовта си. Аз не съм машина за влюбване и разлюбване. Искам да си почина... Вече като гледам влюбени двойки по пейките, не ми става хич мило. Гнус ме е, гадно ми е... защото знам какво ще им се случи след някой друг месец или година. Ще страдат. Ще плачат. Ще си спомнят всичките тия целувки и пейки и ще им се повръща от болка...

                 Няма по-голямо лицемерие от тия две думи, които изричаме с най-голямата, чиста, детска вяра. „Обичам те”. Сега. Тук. И това е всичко. Никой не говори за „утре”. А „завинаги” го има само в рок баладите. И то обикновено в тези за разбити сърца. Обичта след смъртта. След като са те убили. Обич-рана, посолена с болка. Обичта на убития. Само тя е вечна. Дори тези, които си казват „завинаги” в бяла рокля и черен костюм, дори те после делят имущество, чупят детски мечти, или просто накрая спят в различни стаи, живеят различни животи и мечтаят за различни неща, или дори за различни хора...

                  Няма „завинаги”. Вечността е само в онези малки секунди, кратките мигове, в които вселената замръзва, времето спира и чувстваш цялата любов в себе си. Ето това е вечността. И най-добре  е, когато достигнеш онзи неин пик, онази велика всемирна сърцевина, когато си точно в окото на вечността, най-добре е точно тогава да осъзнаеш, че и тя има край. Всичко има край. Дори животът ти. Можеш ли НАИСТИНА да си го представиш? Че някой ден просто ще затвориш очи за последно?            

                  И как ще се чувстваш в този миг? Какво ще има значение? Колко пропилени мигове ще си спомниш? Колко изпълнени мигове ще си спомниш? И от кои ще те боли повече? Не мога да си представя такава болка... да знаеш, че животът ти ще свърши... моля се това да ми се случи някой ден, когато съм много, много стара, и да се случи, докато спя... Не искам да си спомням нищо.... Няма по-носталгичен човек на тоя свят от мен... Не искам да си спомням, как цял живот съм си спомняла, и колко много съм пропуснала заради това...

                 И като заговорих за пропуснатите неща, не можете да си представите колко счупени хора установих, че познавам. Счупени хора. Такива, които са били толкова наранени, че повече не могат да живеят както преди, не могат да вярват, не искат, защоооо, защо, като всичко свършва!... Никой никога не е щастлив за дълго. Разделените хора не могат да преживеят раздялата. А тези, които са дълги години заедно, не могат да преживеят, че любовта се променя, че след едно определено време тя става навик, ежедневие, грижа, няма я страстта, няма ги пеперудите, няма ги изненадите, няма я романтиката, има само общ покрив, топла вечеря, добро утро, лека нощ и разни неща по средата... „Само”... а колко много е това „само”... общ покрив, топла вечеря, добро утро, лека нощ, и разни неща по средата...

                Но да се върна на плановете ми за самотата. Не искам никой. Прекалено отговорен човек съм. Не мога да си позволя някой да ме заобича (а това неминуемо се случва, в мига, в който разберат, че въпреки че съм аааадски сексапилна, аз съм много повече от красиво междукрачие), без да мога аз да заобичам този някой. И за това ми трябва време, а не друг мъж. Една прободна рана не се лекува с друг нож. Лекува се, като си я ближеш, сам.

                Много ще ми е трудно това... лесно се изкушавам от красивите хора и от красивите души, а пък имам таланта да откривам красивото почти във всеки. Щото съм наивна, и вярвам, че доброто го има у всеки човек. Но пък това не е основание да се влюбя... Извинявайте.

                И тук стигам до едно основно противоречие със себе си. Доскоро развивах теорията, че „стига бе, няма такова нещо като „моят човек”, разни такива ми ти глупости за половинки, моето друго аз, и прочие... няяяма такова нещо! Любовта е съзнателен избор, решение, целесъобразност... решаваш – обичаш, не решаваш – не обичаш”... Е да де, ама тогава, какво правим, като има толкова мъже с красиви очи, толкова мъже, които са способни да ми паднат на колене, и толкова мъже, които казват, че могат да обичат, и толкова мъже, с които имам неизживяно минало, и толкова мъже, които си мислят, че имаме неизживяно бъдеще, и какво правя, като има ТОЛКОВА потенциални решения на задачата  (плюс-минус няколко милиарда) ? Явно все пак трябва да има нещо специално. Нещо да трепва. Нещо магическо. А как ще го разпозная този път обаче, като вече го обърках два пъти??!!? И то толкова жестоко...

                Ето затова ще съм сама. Не ми се решават задачи. Не си търся опора, целувка за лека нощ, пишка или спътник в живота. Искам аз да си бъда пътеводна звезда, докато си намеря пътя. И тогава, когато тръгна напред, някъде там, на този път, поседнал на някой камък, СИГУРНА СЪМ, ще ме чака човекът... Ще е седнал там, уморен от болките и разочарованията си, ще чака тихо, защото ще знае, че има нещо, което още не е дошло, нещо, без което той не може да продължи напред...

                И тогава ще тръгнем нанякъде... по този път, който няма да свърши... Ще сме сигурни, че вървим в правилната посока,

                защото ще вървим към вечността.