26: Хубава съм и в синьо

ВНИМАНИЕ: Следващите редове да се четат само в случай че моята особа ви е поне мъничко интересна, по някаква си причина. Започнах да пиша този тип "самопрегледи" на рождения си ден преди няколко години. От тогава го правя всяка година - за да мога, като стана на 70, 80, или колкото даде Господ, да имам с какво да се забавлявам. 

Няколко мига преди да заспя. И няколко глътки преди виното да стане „достатъчно“. Реших да напиша това сега, докато още танцувам празника си наум, защото всичко утре ще е пос

***

И тук някъде все пак съм заспала. Умората напоследък ме побеждава. Не знам дали е от годините, или по-скоро от случките им.

Нищо, вие си представете, че още е 30-ти. Че точно ставам на 26. Представете си каквото поискате, само внимавайте...

Чак на 26 трябваше да стана, за да разбера колко е важно да си представям по-внимателно. Да вдишам дълбоко един въздух, преди да градя въздушни кули. Защото да извличаш позитиви от грешките си, е хубаво, но да не грешиш, ми се струва по-умно някак си.

Уви, обаче – още греша. И за първи път сякаш видях цената на тези грешки в огледалото. Винаги съм се чудила как остаряват хората. Как от момиче – ще стана жена, от жена – леличка, от леличка – баба... Мислех си, че това става невидимо, че няма да забележа, а ето – за първа година видях, че лицето ми се е променило. 

Имам теория, разбира се, защо се случи това. Допускам, че когато предателствата в живота ти започнат да се броят, започват и да личат. Сега мажа тези дупки с кремове. Нощен, дневен... Гримирам ги. Усмихвам се по-широко, с ясното съзнание, че те вече са там. Нищо повече не мога да направя. Не мога да върна лицето си отпреди една година, отпреди 5, отпреди 10... Много неща човек не може да върне. Ще ми се да допълня с „а и не трябва“, но, прощавайте – и това не мога... Спрях да вярвам в „трябването“ и „нетрябването“ на вселената. Още не ми е донесла онзи голяяяяям плюс, който да компенсира всичките й минуси до момента. Чудя се понякога... хората, дето не ги боли – как ли ги учат тия "уроци"? Неуки ли си умират?!

На 26, да. А имам някакво странно усещане, че по синусоидата на годините досега съм вървяла нагоре, а от този момент слизам надолу. Кризата на средната възраст идва по навик (пак навика на представите ни!) на около 50, но и това ми се струва илюзия. Аз няма да живея 100 години. Звучи като добра идея, но няма как да стане. Спя твърде малко, влюбвам се твърде често, мечтая за много неща и ги гоня, твърде забързано.

Ама хайде стига драма и портретни планове. В общ план - тази година си я сбъднах! Беше година на път, каквато си я пожелах. Обиколих Полша сама и стигнах до Африка. Преборих се с много свои лични страхове. Открих първата си фото изложба в едно малко кино в Полша, с която показах на много хора колко е готина България. Открих също, че ми е кеф да измислям песни. Започнах да танцувам танго. Върнах се с пълна пара в телевизията и правя репортажите, които искам, по начина, по който искам. Записах магистратура по кино режисура тук, в България. Срещнах десетки прекрасни хора, някои от които буквално на улицата (хубаво е да подслушваш случайни разговори понякога). Измислих си около 10 мащабни идеи за новата година и осъзнах, че ако искам да ги видя реални, трябва за момент да натисна спирачката, да грабна инерцията на събитията в живота ми, да поспра на място и смело да сбъдвам сънищата си. И най-важното: едно по едно! Уморих се от недовършени вдъхновения. Абе, на 26 човек много неща разбира май.

А ако трябва да обобщя тази една годинка в три изречения, научих, че

Трябва да внимавам какво си пожелавам.
Най-добре е да давам точно толкова, колкото ми искат.
Каквото и да става – ще снимам, ще пиша, ще танцувам... 

Мислех това да е краят, но тъкмо да свърша - ииии нещо ми направи впечатление... Учудващо е колко съм лаконична на фона на предишните си рожденствени фермани. Лаконичността също е белег на времето, предполагам. А и има нещо красиво в пестеливостта.

Купих си една синя рокля наскоро. И странно, отива ми не по-малко от червените. Само дето не крещи, а плува. В небето, в морето, из недрата на собственото ми, малко нетипично все още, съвсем неочаквано порастване. 

Няма да спра да летя из облаците, спокойно. :-) Просто за разлика от преди - ще внимавам...

НЕ ми липсваш

Възможно ли е да ти липсва някой,
който целият попил е в теб
и който е оставил отпечатък,
както никой друг човек,
някой, който
без да знае е засвирил
по най-забравените струни в сетивата ти,
избърсал е праха от тях,
изчистил е
най-ръждясалата болка от душата ти

Как може да ти липсва някой,
който е останал във очите ти,
когото виждаш
сутрин в празната възглавница,
а вечер е последния ти дъх заспиване.

Как може да ти липсва някой,
превърнат в птица от мастило на ръката ти,
за да можеш с месеци
да се прегръщаш сам
и този някой да лети навътре,
там, където
след всичките куршуми
е останало сърцето ти.

Как може да ти липсва някой,
когато допира му,
музиката,
дишането,
цялото му същество
е в теб...

По дяволите всички разстояния!
С него сме един и същ човек.

Щастие. Конструкция

Половината от щасти'
е то
   ва,
че е преход
                   но...
другата половина
                                    е то
                                       ва,
да осъзнаеш първата.


                            Ето.  
                           Сега
                      знаете кога
                      има пълно   
                         щастие.

***

Той често свири на пиано
за по две минути. 
Сутрин,
когато излизам от вкъщи
и привечер, 
когато се връщам.
Изпраща ме
и ме посреща.
Чува стъпките ми.
Чувам пръстите му. 
Или пръстите й.
Дори не се познаваме.
Живее някъде 
един етаж 
над рутината ми. 

И когато някога замина,
тези две минути
от деня му
от деня й
ще ми липсват.
Както липсва дом.

Студена приказка

Накарай камък да роди река.

Накарай планина да се премести.

Накарай слънцето да свети през нощта.

Накарай ме да чувствам нещо...

за повече от времето, в което

пеперудата целува цвете.

По пътя / On the road

Онзи ден си занесох куфара на автомивка. За да го измият там от всички ‘’спомени’’, които – и той като мен – си беше донесъл от десетките летища, поточни линии, подлези, метра, лъскави и не толкова лъскави улици из Европа.

Още докато го вадех от шкафа, осъзнах нещо безобразно. В този шкаф аз съм си затворила щастието! Най-ценното ми, най-богатото ми нещо е всъщност този празен куфар, който ме чака, тъжен и послушен. Чака да го напълня с възможности. Чака да му кажа: хайде, заминаваме! Чака да го взема, да го натъпча до пръснати ципове с обичайното количество дрехи, обувки, мазила, сешоар, маша, книги, фототехника, лаптоп, надежди, неспокойствие, дразнене в стомаха, топка в гърлото и една дълга поредица от безсънни нощи, каквито са обикновено нощите ми преди всяко пътуване...

Не знам какво е това моето – болест, любов, мания? Аз и пътя. Осъзнах, че като се качвам в градския транспорт, винаги сядам обърната назад. И гледам пътя, който отминава. Когато се возя в кола или автобус, от дете се бия ‘’да съм до прозореца’’... И потъвам в хипнозата на несвършващата бяла лента под очите ми.

Хората казват обикновено за някое място, ‘’тук ми е хвърлен пъпа’’.. Аз имам чувството, че моят е бил изхвърлен през прозореца на някоя кола в движение, и се е търкалял, търкалял в прахоляка, после се е понесъл по вятъра, после сигурно е станал храна на някоя объркала се птичка, която в паниката си го е пуснала отвисоко... И така пъпът ми си е направил едно сериозно приключение, и до ден днешен не спира да ми го натяква.

Имало е моменти, дни, години, в които куфарите за мен бяха страшна мъка. Докато не разбрах, че трябва да изхвърля предметите от тях и да ги напълня с душата си. Докато не разбрах, че всъщост въобще не знам къде е тая ми ти моя душа, и ако искам да я намеря, трябва да я търся, и радиусът Младост 4 – Центъра не се брои за търсене... А после – докато не се прибрах от Полша... сама с два куфара, три сака, две раници и още няколко чантички. И както се сещате, да, бяха пълни с дрехи, обувки, книги, сешоар, маша,... и 800 пъти по толкова душа.

Сега съм поспряла. За малко почивка. За малко да поседна, да помисля, да си представя... Та ако ме видите седнала на някой камък, облегната на някое крайпътно дърво, със затворени очи, не си мислете, че спя... Мечтая. Наум аз вече си стягам багажа.

Чудя се дали има и дали изобщо трябва да има нещо, което някога да ме спре? Любов? Деца? Дом? Опитайте с нещо по-сериозно, моля ви се... Защото и любовта, и децата, и домът, могат да се окажат, в идеалния случай, много подвижни понятия. J А и наистина вярвам, че този свят е твърде малък, за да си го правим още по-малък...

Затова се научих. Че когато тръгвам на път, всичко, от което имам нужда, се събира в един куфар и в един телефон. Всичко, което остане извън тях, излиза и от пътя ми. По пътя си аз срещам, спирам, оставам, оставям, потеглям, запомням, забравям, или не забравям, продължавам, понякога се обръщам, понякога се връщам, понякога падам някъде встрани, но винаги се връщам и загледана в най-красивата точка на света – тази на перспективата в далечината, потеглям... пак натам, към онова, което ми се привижда там някъде...

И в този дух, макар и малко нетипично за мен, ще завърша с един цитат, който чух някога по радиото, автор неизвесетен, цитиращ – също. Смисълът беше този:

Един човек тичал по пътя. Друг, който минавал покрай него, го попитал:

- Какво правиш?

- Гоня хоризонта.

- Ама ти си луд... не можеш да стигнеш хоризонта!

- Лъжеш! – извикал първият и продължил напред...

Тhese days I brought my suitcase to the car wash, so that these guys there could wash it from all the ‘’memories’’ which it – just like me – was bringing from the decades of airports, subways, stations, glamorous and not so glamorous boulevards from around Europe.

While I was taking it out of the wardrobe, I already realized something terrible. I had locked my happiness in this wardrobe! My precious (!), my dearest thing is actually this empty suitcase, which is waiting for me, sad and obedient. It is waiting for me – to fill it with opportunities. My suitcase is waiting for me, to tell it – “Come on, let’s go!” It is waiting for me, to overpack it with the usual amount of clothes, shoes, creams, my hair dryer, my hair straightener, my books, my camera equipment, my laptop, my hopes, my thrills, the pain in my stomach, the ball in my throat, and that row of sleepless nights, which I have before every journey…

I don’t know how to call this – illness, love, mania? Me and the road. I realized, that when I take the public transport, I always take the seats looking back. And I watch the road passing behind me. Or anytime somebody gives me a ride, or if I travel by bus, I always sit next to the window, like a child… and I drill in the hypnosis of the never ending white line before my eyes.

In Bulgaria people say “My navel was thrown away here’’, when they refer to a place where they feel some connection. Well, I somehow feel that my navel was thrown away from the window of a riding car, then it was rolling in the dust, then it just flew with the wind, then it probably became the food of a mistaken bird, who, realizing the mistake, dropped it in panic from the air… And so my navel made a pretty nice journey, and it is still putting this fact right into my face, all the time till today…

There were moments, days, years, when the idea of ''suitcase'' to me meant pain. Until I found out that I have to throw the items out of it and fill it with my heart. Until I found out that actually, I don’t know at all where this stupid heart of mine really is, so if I wanna find it – I have to search for it (and the way from my neighborhood to the city centre does not count for ‘searching’!). And then… until I came back from Poland. Alone with 2 big suitcases, three more bag cases, two backpacks and several more hand bags. Well, as you can imagine, this was all full of clothes, shoes, books, hairdryer, hair straightener… but a thousand times more than that - it was full with my fulfilled heart.

Now I have stopped for a while. To have a break. To relax, to think, to imagine… So if you happen to see me sitting on a stone, leaning on a tree next to the road, with eyes closed – please, do not think that I am sleeping. I am dreaming. In my mind I am already packing my suitcase.

And I am truly wondering – is there, or should there ever be, something to stop me? Love? Kids? Home? Come on…try me on with something harder. Cuz love, as well as kids, as well as home, could turn out to be, in the best case, very flexible in life. J And I truly believe that the world is too small, for us to make it even smaller.

This is why I learnt: whenever I depart, I can pack all I need in one suitcase... and one cell phone. All that somehow is left of out of them, is out of my road too. On my road I meet, I stop, I stay, I give, I leave, I remember, I forget, or I do not forget, I move on, sometimes I look back, sometimes I go back, sometimes I fall out of the road, but always, always I go back on the track, staring at the most beautiful point in the world – the perspective in the distance. And I go on again, reaching out to the things I believe I can see, somewhere there, far away…

And in this sense, although I never do this, I would like to finish with a quote that I heard once on the radio (author – unknown). It was something like this:

A man was once running on the road. Another one, who was passing by, asked him:

- What are you doing, man?

- I am chasing the horizon.

- But you are crazy... you will never reach it!

- You lie! – the first one shouted, and kept on running…

24: Времето е щастие!

   30.12.2013

   Много е сладко да посрещнеш рождения си ден пред белия лист, дори и виртуален. Мнoго е сладко да посрещнеш рождения си ден пред себе си. С усмивка.
   Имах може би най-хубавата година от живота ми досега и съм безумно щастлива от това! И като си спомня как се чувствах на миналия си рожден ден, мога абсолютно да кажа, че се преродих.

   Mиналата година от живота ми започна точно така – с убийство. А когато те убият, имаш само две възможности: да си останеш така завинаги, или да се преродиш. Аз си избрах второто, без изобщо да знам как точно ще го направя. И ето как го направих...

   Първо, бавно и мъчително, изхвърлих от себе си всички ръждиви неща. Осъзнах (наистина осъзнах), че злобата, завистта, ревността, самосъжалението и другите им подобни чувства са най-безсмисленото нещо на света. Научих се да прощавам. Защото си дадох сметка за нещо много важно – че и аз греша (козирог съм все пак, ние късно ги проумяваме тия неща). А само който не може да греши, може да не прощава. Аз съм просто()смъртна.

   Второ, разбрах кое е най-безценното нещо в живота ми, което никога не искам да губя. Времето ми. От деня, в който се върнах в Полша след Нова година, си обещах, че всеки следващ ден ще изживявам докрай, и разбрах колко много дни бях пропуснала до тогава. А от деня, в който се прибрах в България, си обещах – че всеки следващ ден в живота ми ще бъде като тези - изживян, докрай. И поне за тази година... смея да кажа, че това наистина се случи! Знаете ли колко е прекрасно да изпълниш обещание, което сам си си дал?

   Направих толкова, толкова много неща, че спокойно мога да нарека 2013 най-пълнокръвната година от общо 24-те в живота ми... Танцувах, най-после танцувах и се чувствах невероятно от това. Ходя на курсове по режисура, продължавам с полския език и отново имам смелостта да мечтая далеч и на високо. Дипломирах се, с филм. Купих си невероятен апарат! Направих още 3 самостоятелни късометражни филма (под „самостоятелни” разбирайте извън телевизията, с един от най-добрите ми приятели). И да, вече не ме е срам да кажа, че искам да правя филми. Искам да правя филми! Може би още не знам как, може би още в главата ми е бъкано с клишета, с които трябва да се преборя, и може би въобще е адски трудно на 24 да решиш, че искаш да бъдеш режисьор. Може би. Но аз знам.. как вечер, когато заспивам, виждам кадри, чувам диалози и си представям сцени. И ще работя много. И ще гледам много, ще чета много, ще пиша много... Готова съм да направя много, за да постигна много. А дано някой ден имам и шанса, и парите, за да го направя... Вярвам, че има как. Последната година от живота ми ми върна най-важното, което май бях позагубила... Вярата, че мога. Че съм.

  Това последното, разбира се, не е резултат само от жестоко самонавиване, самоиздърпване за косата и четене на книги а ла Хорхе Букай... Имаше и още един важен фактор: хората. През 2013-та животът ми се напълни с невероятно много хора, които буквално пръщят от енергия, от мечти и от сбъдване. Явно е вярно, че когато някой си тръгва от живота ти, то е просто, за да направи място на някой друг... Е, при мен няколко души направиха място за десетки други. За хора, които вместо да ми обръщат гръб, ме погледнаха в очите и ме накараха да си спомня коя съм. Най-безценният ми подарък са тези хора... Дойдоха отникъде, пътуваха за някъде и просто решиха да поостанат... Дано да е за по-дълго! Благодаря ви!!! :)

   Спомням си, че на миналата Бъдни вечер от всички възможни баници на света ми се падна едно и също късметче – любов. И да, то се сбъдна. Само че този път – не с лице на мъж, а с лицето на жена. Не бе, споко... Имам предвид - с моето собствено лице. Дадох си сметка, че единственият неугасим източник на любов в живота ми е само калпавото ми, глупаво, поетично сърце. Разбрах, че цялата любов, която хората ми подаряват, е просто отражение на собствената ми любов към живота, която виждам във всички, във всичко и навсякъде – в мрачното време, в сбогуванията по гарите, в аромата на печени чушки, в малките ръчно правени подаръци, във виното и свещите... Поезията в моя живот съм аз. Любовта в моя живот съм аз. Всичко друго е въпрос на обстоятелства, чужда драматургия... Не, че 2013 не ми донесе доволно възможности да се влюбя, в някого. Просто този път аз обръщах гръб. С едно голямо малко изключение, което... оцених и запазих за себе си (и така го спасих). Защото иначе, да ви призная, от  стреса получавам косопад. И след всички обърнати гърбове в живота ми, всеки път ми оставаше по-малко коса, по-малко наивност и по-малко аз. Реших да сложа точка на това, преди да оплешивея.

   И пак по този повод може би, вече съм червенокоса. Нещо, за което събирах смелост плюс-минус две години... А иначе, да замина за половин година на 1500 километра, го решавам за една нощ. Хах... Не знам дали някога ще се разбера напълно. Но тази моя симпатична нерешителност май е като бенката на брадичката ми – с годините все по-малко се вижда, но си остава там, и малко или много е част от чара ми.

   Тази година на Бъдни вечер ми се падна около 300 пъти пътуване, нова работа, нов дом... Затова мога само да си пожелая новата година от живота ми да ми отвори поне 1000 х 24 нови пътища, по които да следвам откачените си мечти. Без ничий гръб, без никакви гаранции за успех. Освен вярата - на най-прекрасните хора в живота ми, и моята собствена. Вяра в мен. Защото оттук започват всички чудеса.

   А след изминалата година, имам всички основания да смятам, че те се случват!

и малко експериментален превод от тази прекрасна песен:

Доволна, днес нося навсякъде радост.

Пак се усмихвам и знам,

 че всичко ще бъде наред.

Губя се в тълпата и се търся в тази скорост.

Градя живота си на основите на любовта.

...

Около мен е тихо, пада мрак.
Аз все още слушам тази тишина.

А сърцето ми тупти и ми повтаря,

че си струва в хората да вярвам.