НАИВНИЦИ 2013

Те са усмихнати, почти глуповати, често весели, все умислени, замечтани и унесени... Няма как да ги сбъркате. Носят шарени, удобни дрехи, и чанти, които обикновено са пълни с идеи, които те обикновено сбъдват. Вярват в измислици. Като тази, че няма невъзможни неща.
***
Аз съм най-голямата щастливка на света, че животът ми е пълен с такива хора! Всеки от тях е едно малко слънце в сивия свят, в който ми се налага да съществувам...

Замислих се, че аз всъщност винаги съм ги търсила, но не винаги съм имала късмета да ги срещам. Последната година от живота ми обаче беше изключителна в това отношение - от небето ми буквално заваляха усмихнати хора, които по един или друг начин останаха в живота ми. Дали защото разбрах колко е голямо небето, дали защото най-после си отворих очите и се погледнах в огледалото, не знам..но факт - светът ми вече е супер, супер шарен! :)

И ей тук загубих половината си читатели! Чатнахте, че "и аз съм от тях", нали? Отнесена и летяща в облаците, дразнещо позитивна и наивна... Точно тук обаче искам да ви попитам нещо. 

Нали не си мислите, че всички тези смешковци, които се разхождат вечно усмихнати покрай вас, са галеници на вселената? Че нищо не са видели от тоя живот? Че не водят и те всеки ден борба да оцелеят? Че никой никога не им е затръшвал врати, че всичко винаги им е лесно и абстрактно, и чудесно? Напротив. И те живеят в същия този свят, в който живеете и вие. Разликата е, че те просто не му позволят да счупи духа им.

Е добре де, може и да ни се случва понякога. Защото богатата душа е често мека. И само човек, който може да мечтае, може да боли. Но всеки път, когато ни отрежат крилете - безпощадно и от раз - ние си ги отглеждаме наново. Страдаме, охкаме, мрънкаме, ама накрая пак политаме. Налага се просто! Тая земя ни е мааалко тясна, а и аман от задръствания и катастрофи по нея, честно...

Така че, моля, не ми се сърдете и не ме съдете, че летя в облаците. Била съм и на дъното, но там нещо не ми хареса... А оттам човек се връща бавно. И трудно. Първо пълзешком, после пак се учи да стъпва по земята, после пак си отглежда крилата и накрая - пак нагоре... НО това е само в случай, че има душа на наивник, който не се отказва!

Точно тези прекрасни "наивници" ми помогнаха да си построя пак света, и то по-хубав от преди... Всеки от тях ми дава парченце дух, което носи в живота ми парченце пълнота. И после защо ми светели очите... :) Ами как няма! Всеки ден срещам хора, които ме заразяват с вдъхновението си, палят ме с идеите си и ме прегръщат с най-големите си и топли сърца. Имам толкова безобразно готини приятели, които са готови да преобърнат и този свят, и който още се наложи - все пак, в голяма вселена живеем... И продължавам, продължавам да срещам нови такива хора, които ми дават надежда, че ИМА надежда - дори тук, на тази планета и в тази България...

Та, да. Очите ми в последно време са пълни. И светят. 

Добре де, може и да има едно малко празно парченце в живота ми, но и то е празно не заради тъга или остра липса, а заради вяра. Вяра, която впрочем също нееднократно се опитаха да ми откраднат, ама ня-ма! ;)) Не си я давам... Знам си, че някъде там има някой, който мечтае толкова високо, колкото мен, някой, който също като мен не може да спи вечер, защото вместо глупости сънува филми, някой, който е сигурен, че тоя живот няма да му стигне и затова отсега си е намислил n-броя мечти за следващия, някой, който е готов да тръгне още утре с мен за... Рим, или Зимбабве, или Кот д'Ивоар, както и да се пише това, и където и да беше това... И когато този някой се приближи, парченцата ще са още по-пълни (а дотогава му е позволено да се заблуждава с други готини хора, на мен - също;) ) И казвам "приближи", а не "появи", защото той може и вече да се е появил, ама каквато съм шматка, да не съм разбрала...;)

Така де, наивниците освен всичко друго сме и малко разсеяни хора. Просто обикновено си мислим за по-важни неща от тези, с които ни бодете очите. Защото единственият ни начин да се справяме всеки ден с неизбежното и видимото, е като вярваме в невидимото. 

И като го постигаме.

За хората, които сме загубили...губили...убили...

Не говоря за смърт... за нея обикновено хората мълчат. Говоря за всичките пъти, когато живи се убиваме, живи си тръгваме завинаги, живи губим най-ценното, което можем да имаме у човека отсреща - усмивката му и възможността да си говорим - леко, спокойно и чисто...

Всеки е губил и губи хора, и често пазим това някъде на тихо и тъмно... Като срам, като тъга, като кошмар, за който не се разказва, за да не се сбъдне пак... Суеверия. Абсолютно излишни! Учителката ми по литература все казваше, че Господ "ми е плюл в устата", затова все си повтарям, че когато напиша нещо, трябва да ви го покажа.. не от суета, а от надежда - че понякога хаотичните ми мисли може и да предотвратят някоя и друга пакост, която сте на път да си направите... Или просто да ви стоплят, като видите, че мамка му... и друг го е живял това. И го е преживял.

Да загубиш любов

Всяка любов започва с "никога не съм се чувствал така" и завършва с "не мога да повярвам, че пак се чувствам така"... Саморазрушителната природа на илюзиите спи в оксиморона "всяка любов". А най-безумното е, че колкото и пъти да си я причиним, толкова пъти няма да се откажем... Защото няма по-противоречив инстинкт от този, да обичаш. Все едно казваш на някого

ела
аз искам да те направя щастлив
и искам само да ме обичаш
осъзнавам
че само ти можеш да ме нараниш
толкова
колкото никога не бих искал
а ти никога не би могъл
но знам че накрая
някой все пак ще го направи
и все пак те искам
сега
за утре не знам
и ти не знаеш
това е рискът
но ти ела
ако искаш

И ей така... отново и отново... нищо не приключва вече със сватбата и децата. Живеем в XXI век, моля ви... Щастието ни е пикселирано. Като изгорят повече пиксели, отколкото ни харесва, просто сменяме лаптопа... Само дето паметта на хората не е като паметта на компютрите. Нищо не се трие и всичко, което свършва, остава да тежи.

Но нищо... някой ден, претоварени и бавни, пак опитваме. Пак, защото няма нищо по-естествено от споделеността и нищо по-хубаво от това да даваш. Да усмихваш. И тая топлина, като топка енергия, да се предава от единия на другия и на първия и пак на другия и на първия и на втория и така до... помислихте си "до безкрай", нали? Би било логично, но... не.

И така, докато дойде краят.


Да загубиш приятелка

Това дори не мога да си го обясня. Няма значение колко пъти сме закъснявали заедно за училище, няма значение през колко гадости сме минали и колко пъти сме си плакали по раменете, няма значение колко гаджета сме си поделили и колко сме си подарили, колко пъти сме се смели заедно и то на какви глупости... няма, няма значение. Един ден и приятелството свършва. И точно толкова, колкото и любовта, не се връща. Никога същото. Най-ужасното нещо на това, да губиш, е че загубата не е като обождане от игличка - кратко и болезнено, а после да хване коричка и да мине. Нем... Загубата е като дране на живата ти кожа, малко по малко, с времето дере и кърви все повече, дупките стават все по-дълбоки и знаеш, че няма връщане... че дори някой да каже "стига", белезите ще останат; и никога, никога очите ти няма да бъдат същите...
Та... не ме питайте после защо предпочитам момчетата за приятели. И защо в 90% от случаите те ми остават приятели... (В останалите 10 съм ги сънувала доста, преди да си кажа...)

Да загубиш някой, който не иска да ти бъде приятел, а не може да бъде повече

Разминахме се. И във времето, и в пространството, и в характерите. Има хора, които колкото и да харесваш, никога няма да можеш да усетиш така. Интелигентни, готини, секси, споделят ти лудостите, кефят ти се на странностите, и все пак... просто не ги усещаш така. Друго е. Друга енергия, друга честота... Мразиш се, че си ги подвел, но от това тях не ги боли по-малко... И нормално - щом не могат да останат, просто си тръгват. Не знам дали с времето се научаваме как да не си играем с чувствата, нашите и чуждите. Или с времето ставаме все по-безчувствени и все по-жестоко си играем. Не знам дали с времето помъдряваме или просто загрубяваме, закърняваме, мислейки си, че сме по-силни. Такава сила си я задръжте, мерси. Аз си мечтая и на 40г. да мога да чувствам със сърцето на тийнейджърка...

Всъщност темата за загубата е просто другата страна на темата за вярата. Всяка загуба е дупка по твоето Аз, парченце открадната вяра - в конкретния човек, оттам в чувствата по принцип, оттам в целия свят... и в себе си. И е въпрос на избор, много сложен избор, с какво ще запълниш тези празноти - с двойно повече вяра, че има и друго, или с камъни, цимент, бетон, асфалтови кръпки по душата ти от памук...

Толкова за загубите, верите, дупките и пълнежите. Нищо не казах за достойнството и прошката, обаче... първото е много субективно, а на второто - още се уча...

Прекалено Вдъхновено

Представям си я как тича и танцува. С червена дълга пола и черен потник вързан през врата. С червено цвете в косата, порасналата й коса, и луди рошави къдрици. Представям си я как бяга по улиците, лети между хората и им подарява танц. Усмихва им се. За тях тя е луда. За нея... те са луди. Само дето те й се смеят, а тя им го прощава.

Имам един много сериозен проблем с този свят. Отдавна. Но чак днес го побрах в едно изречение... Аз съм просто прекалено вдъхновена. А когато не съм, имам болезнената нужда да се вдъхновя пак. 

И това често изглежда наивно, напушено, понякога почти лигаво. Чувам готина песен и се пренасям някъде. Попадам на уникален концерт и изпадам в транс. Спира ме по улиците едно 2-3 годишно сладурче, махва ми с ръка и с най-безумно невинната усмивка ми казва "Длавей. Ти накъде отивас, фкъсти ли?" и край - аз вече съм забравила за всичките гадости през деня. Толкова съм лесна, нали... 

И същевременно толкова трудна, и ми е толкова трудно...

Когато отвориш сетивата си за света, ставаш силен и уязвим едновременно. Попиваш всичко. И прекрасностите, и гадостите. И няма как да сложиш филтър на това. Или усещаш, или се ампутираш. С любовта към живота е същото като с любовта към хората. И са толкова неизбежно свързани, че чак се дразня.

Представям си я как все по-бързо, все по-задъхано, тя обикаля и търси, 

обикаля и дава, 

уморява се и продължава,

и продължава да се уморява,

всъщност тя повече им взима, отколкото им дава...
Но продължава.
Има танци, които не спират,

особено докато тя се върти, 

а тя се върти

по-бързо

и от песента.

Затова откачам от несправедливостите. Защото знам колко красота мога да взема от света и ОТКАЗВАМ да търпя простотията му! И докато имам уста, ще си я отварям, и докато имам сърце - ще правя същото... С риск много да загубя. И с надежда - много да спечеля...  

Всъщност аз нямам какво да загубя. Може да ми убивате оптимизма бавно и мъчително, може да ме ядосвате с глупостите си, можете да ми объркате личния свят и после да се правите, че нищо няма, можете да ми направите каквото си решите, но има нещо, което си е в мен и никой никога няма да може да ми го вземе. Желанието. Желанието да създавам, желанието да давам, желанието да попивам, желанието да живея, да чувствам с цялото си същество, да наричам уникално това, което за вас е просто хубаво, да мога да влизам в световете на хората, които вие подминавате, да гледам с надрусан от кеф поглед, когато вие се прозявате от умора или скука, да летя, да летя, без да ме вълнува как вие приемате това...

Човекът с уникалната китара от видеото свири от дете, но никога до днес не си е представял, че в един момент ще обикаля Европа, ще представя албума си и ще прави такава лудница с музиката си. Започва с фламенкото преди 5 години, а днес обикаля 17 държави и се кефи като луд. Значи защо аз след 5, или след 3, или след 2 години, или след 6 месеца, да нямам най-ненормално готиния живот на света, който не мога - при цялото ми вдъхновение - дори да си съчиня сега?

Знам, че мога.
И знам, че искам.

И знам, че ще се случи.
Не знам само как, ама това е най-якото. :) 

Представям си я как се върти, върти, върти, бясно, едвам издържа,
толкова е щастлива,

просто защото когато танцува

това е един друг свят,

свят, в който никой никога нищо

не може да й вземе. Може само тя да дава и тя да взима.

Може всичко...

Защото се върти, върти, все по-бързо, все по-бясно, не те чува, 

не те вижда,

 настъпва те, 

продължава, 

не те усеща, 

няма друго

няма въздух, 

няма сили

тя просто полита

и припада. 

Само в този най-върховен миг, 

когато тя реши,

можете да я свалите на земята.

Защо по дяволите

цялото ми отричане

объркване

обмисляне

опитване

отказване
изчезва

когато

отворя очи

и разбера

че пак съм те сънувала

Пушенето убива

Вярата в душата ми
е като цигарата в ръката ми -
аз я паля,
тя сама угасва.

Казват, че и времето
има пръст в това.
И че само мазохистите
си палят пак,

знаейки
че се убиват.

Кажи,
запалка имаш ли?

Преходно. пРОЗАично. Потенциално поетично.

Не знам дали ще напиша нещо мъдро или нещо хиперактивно, не знам дали съм меланхолик или холерик, не знам дали ме харесвате в бяло или в червено, и не искам да знам... Във вените ми текат реки от емоции, които трябва да се ВЛЕЯТ в едно море от думи.
Не знам обаче откъде започват тези реки. От много планини навярно. Ще опитам да не звучат много хаотично :)

Всичко на този свят е преходно. И в това е чарът и болката на живота. Прекрасно знаете какво искам да кажа. Преходността е най-голямото ни богатство. Всяка дупка в душите ни зейва, за да я напълним с нещо ново, непознато и велико... Да живее преходността, най-страшния враг на рутината!
А рутината е най-големият ми ужас. Собствената ми рутина, работната ми рутина, рутината на автобусите, рутината на мобилния ми фейсбук, рутината на продавачката в бюфета, рутината на целувките, рутината на всички рутини, рутината ме побърква... Всяка по навик изживяна секунда е секунда несъзнателно самоубийство. Единственото, което може да се противопостави на рутината, е енергията, огънят, пулсът ни за живот... Животът е абсолютното отрицание на рутината, защото той, за разлика от рутината, ВЪРВИ, ТЕЧЕ, докато рутината се върти, стои, пълзи... мразя я с всичките си жили. 

Сигурно затова си купих рози. В саксия. За шарения ми, слънчев балкон.

Вие знаете ли колко живи са розите? Сега разбирам защо именно те са един от главните герои в "Малкият принц".

Розите са един прекрасен приятел, когато знаеш как да ги обичаш. Розите могат да ти кажат толкова неща с мълчанието си, колкото и най-умният човек не може да каже с думи. Имам ги от 2 седмици, а вече ги чувствам като приятели от цял живот...
Първо, розите въобще не се продават толкова лесно. Когато си ги купите и "просто" ги сложите на ново място, те първо се съпротивляват. Спаружват се. Не могат така лесно да свикнат с новата светлина, с новия въздух, с новата вода, с която ще ги поливате... Поизсъхват някой и друг цвят, пробват ви - дали ще ги изхвърлите при първия конфликт, или ще повярвате в красотата им, която след известно време са готови да ви подарят. Ако покажете, че искате наистина да ги отглеждате, готови са и да извадят нови пъпки. Спрете ли за ден-два, позабравите ли ги, пак се спаружват.

Истинско удоволствие е сутрин, като се събудя, да започна деня си с тях. Направо не знам какво ще правя зимата, когато на балкона ми ще стърчат само обещаващите им стъбълца. Сега, когато е лято, когато стана и си измия очите, първото, което правя, е да отида да ги поздравя. Още преди да съм си направила кафето, събуждам тях. Поливам ги и гледам с радост как пият, колко са жадни за вода, за топлина, за грижа... После ги пръскам, така прочетох, че трябвало. Обаче понеже си нямам пръскало, си измислих мои начини как да им опръскам хубаво листенцата. Поливам ги през пръсти, например, после с ръце пръскам малки капчици, а накрая ги галя, за да разнеса водата. Галили ли сте някога рози? Да бе, рози с бодли! Суууупер приятно е... В началото като че ли ме драскаха повече. Сега не знам дали те ми повярваха или просто аз свикнах с тях, но вече лекичкото им подраскване ми е приятно. Кара ме да усещам, че съм положила грижа за някого.
Айде само не ми се смейте сега, че казах "някого", все едно са одушевени лица. Точно такива са! И как само го демонстрират, деликатно и високопарно... Шарени красиви фукли...

Обожавам също да им събирам изсъхналите листенца от корените и да ги изхвърлям... Буквално за секунди връщам блясъка на зеленината им и се усмихвам.

А пъпките! Лелеее, новите пъпки! Каква радост е да ги гледам всяка сутрин, как малко по малко разцъфват... Най-прекрасната благодарност на розата - да цъфти...

Разбира се, и това го прави по свой начин. В началото бях супер фрустрирана, че - как така, видите ли, докато едни цветове се отварят, други вехнат? Бива ли такава несъвършена роза! Ееееми да, ама и розите, като всичко живо, се осланят на преходността. Докато най-красивата част от тях се ражда, две стари, най-красиви допреди ден-два, сега умират... И после ми кажете, че не мога да се уча за отношенията ми с хората от отношенията ми с розите...

Много се надявам, че успявам да го кажа достатъчно красиво. Първо, за да бъда разбрана, и второ, защото розите ми заслужават. Като не мога да пиша вече поезия, дано поне пиша достатъчно добра проза.

Впрочем, и това е изключително красноречиво. Чак сега си схванах логиката.

Влюбвам се-> пиша поезия -> пиша супер яките щастливи стихове -> появяват се първите проблеми -> пиша първите си тъжни стихове -> хората се сдухват -> проблемите се задълбочават -> започвам да пиша в проза, щото вече нищо красиво не излиза -> вече НЕ МОГА да пиша поезия -> спирам да пиша -> край. точка точка точка раздяла -> пиша квото ми падне, до момента, в който разбера, че не мога да пиша вече стихове... и така докато не се появи някой нов муз.

Не че не се научих да се обичам. Лелеее, колко се научих... При това без въобще да се замотавам с някакви смотльовци. НИ-ЩО подобно:) Забавлявам се до усмивките им, толкоз. Очите им са най-красивите огледала. Не ми трябват развалени от времето желания. Началото, усмивките, красотата на фантазиите, скрити зад тия усмивки, неловките "просто шеги", как се казвам, няма да го запомниш, бас, печеля, пусни ми песен, пффффф пак изтрещявам... С никой мъж няма да мога да танцувам така, както танцувам сама. Ша ля ля... :)

Дори сега си слушам най-якия дръм ен бейз от вчерашната дискотека, вместо лигаво лирично пиано, което много повече би подхождало на вино и свещ посред нощ. Ама, сещате се, не ми пука какво би и какво не би. Единственото, с което се съобразявам в 3:40, когато трябва да стана в 7, са собствените ми лудости... Тоооооооолкова е хубаво, да правиш това, което искаш, без това да се разминава с нечии други искания, без да питаш, без да разочароваш, без да ощетяваш собственото си щастие в името на някой друг, който най-вероятно след време ще ти счупи всичко.... и спестовната душа, и щедрото сърце, и спестеното щастие...

А, впрочем, едно последно нещо:
Отказвам да повярвам, че още съм тъжна!!!! Да де, ама вчера пак ме питаха. "За това ли си тъжна?"... Лелее, стига бе, моме, да ме беше видяла преди 8 месеца! Не съм тъжна, усмихвам се, танцувам си, е, може и да съм се поунесла в спомени на някоя песен, ама недей така, не съм тъжна.. Отказвам да съм тъжна! Искам си усмивката и енергията и кипенето на сърцето, които са си истински мои, без да ми е гузно, че нещо съм загубила, нещо, което е трябвало да си иде, нещо, което Е ИЗБРАЛО да се самозагуби от живота ми... Е, да, остават празноти. Неизбежни, незаличими, незабравими болки, които някой ден ще разказвам на дъщеря си. Не мога да ги запълня. Но мога поне да ги скрия с най-искрената си, най-щурата си, най-младата си прекрасна 6761873187348-каратова, светеща, начервена в червено, луда, заразителна УСМИВКА!!! :) От утре обещавам да се усмихвам, повече отколкото мога, и така всеки ден да мога повече от вчера.
Защото аз съм толкова богата...
Имам мама и тате, имам егати голямото лудо семейство, имам розите си, имам прозата си, имам слънцето всяка сутрин на балкона си, имам два крака, които чупя от танци и душа, която си пее цял ден, имам възможността

всеки нов ден

да се окаже деня,

в който ще започна да пиша пак поезия.

"Щом пак изгрява слънце, това е нов шанс, да знаеш. От чичо ти Киро."
Ей това ми каза днес един мъдър човек, който 74 години вярва в киното и в това, че само сърцето не си почива... Затова го щади, всяка вечер. С водка с кола. Полската ми душа и режисьорското ми сърце адмирират този човек.:))

Лека нощ...

Граматика на живота

С оглед на бързо променящата се действителност, от любов към езика и с цел улесняване на комуникативната реалност, имам предложение към експертите в БАН. Предлагам в българския език да се въведат две нови граматически времена:

1) бъдеще неизживяно в миналото
и 2) мамка му, и двамата загубихме, но ти загуби повече

Сега, като се замисля, може да се прецизира и употребата на сегашното време. То може да се префасонира в "сегашно уникално време". Единствено, необратимо, безценно, прекрасно заради самата си същност сегашно уникално време.

Докато пишех тези 3 абзаца, три минути от него вече изтекоха. Повече не искам да отделя.

БЕЗ.СЪН.НО...

Поредната безсънна нощ...
От Полша насам, забравих какво е нормален сън.

Измъчвам себе си с по 4-5 часа спане на нощ. Нарочно не си лягам. Работя до късно, описвам до късно, чатя си с хора до късно, слушам музика до късно, правя какво ли не до два, три, понякога до четири сутринта, само и само да мога, когато си легна, да заспя на мига. Чак сега разбирам защо го правя -просто така се спасявам. Спасявам се от студа, от мислите и от сълзите, които злобно ме причакват всяка нощ, дебнат ме, и всяка капка от енергията ми - обръщат срещу мен...
В момента имам сили само за две неща: да бездействам и да преобърна света. Минавам от състояния на краен мързел - в хиперактивност и обратното. Първото обаче гледам да го избягвам. Мразя мързела. МРАЗЯ нищоправенето. Болезнен егоист съм за всяка секунда от живота ми! Затова - избягвам го...да... или ако се отпусна, това винаги завършва с нещо креативно, с нещо "избило", с нещо написано или нещо заснето...
Чувствам някакво много, ама много хаотично, неопределено, аморфно чувство на надежда в себе си. На надежда за себе си. Не знам за какво и не знам от какво. Знам, че вървя по пътя. Не знам къде ще стигна. Знам, че имам хиляди посоки пред себе си. Знам, че изборът сега си е само мой. Знам, че най-после, най-после съм в центъра на света, на моя си свят, и това е колкото тежко и объркващо, толкова и сладко. Мога да избера всичко... И трябва много да внимавам, защото всеки избор - от закуската на сутринта до това, кого да оставиш в живота си и кого да разкараш, всеки избор има последствия. И ако избирам сама, ще си нося всичкото кръстове сама...

Мда...

Поредната безсънна нощ.
Тоя блог вярно ми стана като дневник.
Дано поне тук нямам недоброжелатели, както във фейсбук, където никога, ама никога няма да кача дори една снимка вече. Ще си споделям аз щастието... за чий.....?!
Няма. И щастието, и нещастието са си само мои сега. Е добре де, и ваши, ако четете, ама ако четете пък, значи ви пука.
Всъщност, много се чудя - кой го чете това нещо?!
Имала съм била над 2000 прочита... хммм...
Ама така де. Аз винаги се подценявам. Просто 'щото знам, че винаги мога още...
Освен сега.
3 часа е. Май е крайно време да поспя...

Размисли без страсти

               Когато става въпрос за мен и любов, винаги става въпрос за разбити сърца. За натрошени на сол души. За безотговорни убийства и още по-безотговорни самоубийства.

Не мога да повярвам, че съм чак толкова специална...

                Не мога ли ПРОСТО да бъда с някой? ПРОСТО да се забавлявам? ПРОСТО да чукам и ПРОСТО да  ме чукат, вместо всеки път лудо да ме обичат, а после лудо да ме убиват? ПРОСТО ЕЙ ТАКА, ДА БЪДА ПРОСТА, а не сложна, прекрасна, дълбока и винаги страдаща от всичко това...

                Не мога...
                Под ягодите, не мога...

                Затова ще бъда сама.  От уважение към себе си, ще бъда сама. Не за да не ме наранят.. то е ясно, някой ден като се излъжа пак, пак ще ме наранят... Дори и този път по случайност да не ме зарежат. Ще ме наранят, защото разочарованието винаги върви ръка за ръка с големите надежди, а те ВИНАГИ вървят ръка за ръка с истинската любов... Та, не от страх искам да съм сама. А просто защото, когато човек обича твърде често, се обезценява. Убива специалността на любовта си. Аз не съм машина за влюбване и разлюбване. Искам да си почина... Вече като гледам влюбени двойки по пейките, не ми става хич мило. Гнус ме е, гадно ми е... защото знам какво ще им се случи след някой друг месец или година. Ще страдат. Ще плачат. Ще си спомнят всичките тия целувки и пейки и ще им се повръща от болка...

                 Няма по-голямо лицемерие от тия две думи, които изричаме с най-голямата, чиста, детска вяра. „Обичам те”. Сега. Тук. И това е всичко. Никой не говори за „утре”. А „завинаги” го има само в рок баладите. И то обикновено в тези за разбити сърца. Обичта след смъртта. След като са те убили. Обич-рана, посолена с болка. Обичта на убития. Само тя е вечна. Дори тези, които си казват „завинаги” в бяла рокля и черен костюм, дори те после делят имущество, чупят детски мечти, или просто накрая спят в различни стаи, живеят различни животи и мечтаят за различни неща, или дори за различни хора...

                  Няма „завинаги”. Вечността е само в онези малки секунди, кратките мигове, в които вселената замръзва, времето спира и чувстваш цялата любов в себе си. Ето това е вечността. И най-добре  е, когато достигнеш онзи неин пик, онази велика всемирна сърцевина, когато си точно в окото на вечността, най-добре е точно тогава да осъзнаеш, че и тя има край. Всичко има край. Дори животът ти. Можеш ли НАИСТИНА да си го представиш? Че някой ден просто ще затвориш очи за последно?            

                  И как ще се чувстваш в този миг? Какво ще има значение? Колко пропилени мигове ще си спомниш? Колко изпълнени мигове ще си спомниш? И от кои ще те боли повече? Не мога да си представя такава болка... да знаеш, че животът ти ще свърши... моля се това да ми се случи някой ден, когато съм много, много стара, и да се случи, докато спя... Не искам да си спомням нищо.... Няма по-носталгичен човек на тоя свят от мен... Не искам да си спомням, как цял живот съм си спомняла, и колко много съм пропуснала заради това...

                 И като заговорих за пропуснатите неща, не можете да си представите колко счупени хора установих, че познавам. Счупени хора. Такива, които са били толкова наранени, че повече не могат да живеят както преди, не могат да вярват, не искат, защоооо, защо, като всичко свършва!... Никой никога не е щастлив за дълго. Разделените хора не могат да преживеят раздялата. А тези, които са дълги години заедно, не могат да преживеят, че любовта се променя, че след едно определено време тя става навик, ежедневие, грижа, няма я страстта, няма ги пеперудите, няма ги изненадите, няма я романтиката, има само общ покрив, топла вечеря, добро утро, лека нощ и разни неща по средата... „Само”... а колко много е това „само”... общ покрив, топла вечеря, добро утро, лека нощ, и разни неща по средата...

                Но да се върна на плановете ми за самотата. Не искам никой. Прекалено отговорен човек съм. Не мога да си позволя някой да ме заобича (а това неминуемо се случва, в мига, в който разберат, че въпреки че съм аааадски сексапилна, аз съм много повече от красиво междукрачие), без да мога аз да заобичам този някой. И за това ми трябва време, а не друг мъж. Една прободна рана не се лекува с друг нож. Лекува се, като си я ближеш, сам.

                Много ще ми е трудно това... лесно се изкушавам от красивите хора и от красивите души, а пък имам таланта да откривам красивото почти във всеки. Щото съм наивна, и вярвам, че доброто го има у всеки човек. Но пък това не е основание да се влюбя... Извинявайте.

                И тук стигам до едно основно противоречие със себе си. Доскоро развивах теорията, че „стига бе, няма такова нещо като „моят човек”, разни такива ми ти глупости за половинки, моето друго аз, и прочие... няяяма такова нещо! Любовта е съзнателен избор, решение, целесъобразност... решаваш – обичаш, не решаваш – не обичаш”... Е да де, ама тогава, какво правим, като има толкова мъже с красиви очи, толкова мъже, които са способни да ми паднат на колене, и толкова мъже, които казват, че могат да обичат, и толкова мъже, с които имам неизживяно минало, и толкова мъже, които си мислят, че имаме неизживяно бъдеще, и какво правя, като има ТОЛКОВА потенциални решения на задачата  (плюс-минус няколко милиарда) ? Явно все пак трябва да има нещо специално. Нещо да трепва. Нещо магическо. А как ще го разпозная този път обаче, като вече го обърках два пъти??!!? И то толкова жестоко...

                Ето затова ще съм сама. Не ми се решават задачи. Не си търся опора, целувка за лека нощ, пишка или спътник в живота. Искам аз да си бъда пътеводна звезда, докато си намеря пътя. И тогава, когато тръгна напред, някъде там, на този път, поседнал на някой камък, СИГУРНА СЪМ, ще ме чака човекът... Ще е седнал там, уморен от болките и разочарованията си, ще чака тихо, защото ще знае, че има нещо, което още не е дошло, нещо, без което той не може да продължи напред...

                И тогава ще тръгнем нанякъде... по този път, който няма да свърши... Ще сме сигурни, че вървим в правилната посока,

                защото ще вървим към вечността.

ИЗТРИВАЛКИ



На всички хора, които поискаха да си тръгнат от живота ми, но не посмяха,

на онези, които го направиха с радост,

и на онези, които с много прикривана, но нескрита болка, ме изгониха завинаги...

За първи път от близо три години
октлючвам и в дома ми няма никой.
И никой няма по-късно да се върне
нито днеска, нито утре...

И всеки път е много просто: изнасяме душите си в багажи,
събираме мечтите си във куфари,
местим се - с надежди празни,
че "следващия път ще се получи"..

На друго място, с друг човек...
(Какво да правиш, не зависи все от теб!)
Проба - грешка. Все по-малко те боли.
"Човешко е!", си казваш. А дали?

И така един, втори, трети път...
След всяка нова обич - нова смърт...
Обаче с времето, мъничко по малко,
сърцата се превръщат в изтривалки.

И ако...


И ако някой ден
някой ни вини,
че не можем вече да обичаме,
ще трябва тъжно да се съгласим,
че можехме... ала преди.
Преди обичахме.
Наистина обичахме.

.

HEAVEN

And so one day there comes that sweet moment when you simply realize that you just don't give a fuck anymore...
In your veins is running the crazy satisfaction of being so broken that nothing can break you again...
Once they kill you, you become immortal.
Nothing can disappoint you.. .nobody can hurt you... but still - everybody can love you... You don't mind. You don't care. You don't feel. You just don't give a fuck...

No, you are not becoming a beast. You just save all your love for you. You carry it, anyway. You are all art. You are all inspiration. You are soul, you are dance, you are poetry! You CANNOT DIE.
Not now.
Not alone...

And simply one day, there will be somebody who will be inspired with you, somebody who will fly with you, then he will maybe fall on the ground with you, then he will crawl with you, he will cry with you, he will have his first wrinkles with you...
...and then slowly, slowly, very slowly..he will stay..and die with you...

BLIND MAN

Няма да напиша нищо, което не знаете.

Дотук с мотивацията ви да си загубите 10 минути, нали? Я по-добре отворете някоя фенси страничка във фейсбук, и цъкайте картинки до припадък...

 

Тези бездумни черно-бели редове се раждат след едно без(д)умно представление. Най-великият театър е този, който може без думи да ти каже МНОГО... А какво каза този ли: ами каза... много простичко... АЗ НЕ ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ В ТОЗИ СВЯТ!!! И въобще не ми казвайте, че ще свикна – колкото повече раста, толкова повече НЕ ИСКАМ...

Под черния костюм на един човек с шапка се крие бяла риза. Дълга бяла риза, като от лудница. Когато е навън, е с костюм. Когато е сам, остава само по риза.
Ляга си вечер... Побъркан... Сам... Смакчали са го.. Заспива с мисълта, че и утре ще го смачкат. Изхвърлил е всичко . Взеха му цигулката, която толкова обичаше. Сега е самичък... побърква се, но е сам. Вярва, че все някак си, все някак си ще се справи!!!
Мисли си, че сънува кошмари, но кошмарите идват, когато се събуди. Затварят го в кръгове... Чертаят му стъпките... Свободен ли? Ами да, свободен си, имаш свободата да се въртиш в този кръг, колкото си поискаш! Или в другия? Или в няколко наведнъж? Свободен си... супер си... припадни най-после...
А колко други има като теб? Мижави идеалисти, мечтатели... С лопати да ги ринеш! Я погледни само някое гробище. Знаеш ли колко заринати с лопати мечтатели гният там?
И така, добро утро... пак слагаш костюма... Дори да е с надпис на рок-едн-рол банда. Костюмът е всичко, което те стяга, когато не си по бяла риза, сам с лудостта си. Или точно защото си с нея – шибаният костюм те дере...направо ти къса душата...
И така докато дойде един ужасен ден, в който оставаш само по риза и шапка. С гръб към света. Този скапан свят те е майндфакнал. Убил те е. Пречупил те е, защото знаеш, че трябва да си купиш нова кола, нова къща, нов хладилник, и какъв мъж си ако не можеш да си заведеш жената в Париж, или в Зимбабве, или еба ли му майката още къде... Счупил си се, щото шефа ти е недоебана кучка, ‘щото си броиш стотинките за хубавата майонеза, и ‘щото... ей така, щото ти е едно и също, ‘щото не знаеш как да го промениш...Счупил си се. Смазал си се. Самоубил си се. Намразил си се. Загубил си най-ценното си – способността си да обичаш, въпреки всичко.  Изхвърлил си от живота си всичко, което те е правило щастлив. Защото няма как да си щастлив, докато се мразиш... И докато искат от теб да си това, което не си, а искаш да бъдеш, но не знаеш как... Майната им на всички, на всичко... И сам можеш. Сам с ризата си...

И така докато дойде един ужасен ден, в който си сам по риза и шапка, с гръб към света. На сцената водят още един идиот по риза – същия като теб. Навличат му костюм. Идиотът се кефи. Чуваш ли бе, мизерник? Осъзнай се! Няма смисъл, повече са, по-силни са! Събери си акъла! Прибери си лудостта в гащите! Усмихни се... Тооочно така..точно такаааа... Не не.. почакай,... нещо липсва... Шапка! И точно тогава, в този вселенски момент, лошите чичковци идват и .. ти взимат шапката. Или прозаично казано – режат ти главата.

Умираш, брат.
Т’ва е.

Обръщаш се към сцената и гледаш всички хора... Красивото момиче, което се разплака, когато ти си легна сам... красивото момче до нея – което иска да зареже приятелката си, защото промяната винаги била за добро.. и другото красиво момче до нея – което така и не посмя да стане актьор, и много други неща не посмя, все пак е германец... хубавата жена, която си спомня онази-толкова-стара-прекрасна-любов, докато вкъщи я чакат двете й деца - от друга, не толкова прекрасна, но все пак любов, с халка,...мъжа до нея, който иска да чука лелята от ляво.. бабата на втория ред, която се пита ЗАЩО ПО ДЯВОЛИТЕ не продължи да свири на пиано, а стана ..не знам какво, продавачка на мандарини... детето на 13, което не разбра почти нищо, ама има време, ще поживее, ще види, и тн, и тн...  Гледаш всички тези хора. Не ги виждаш, разбира се, заради прожекторите, но ги чувстваш. Чудиш се,..колко ли от тях ще те чуят? Все пак си мим. Не каза нито дума.

***

Отчаян от собственото си голословие, застиваш  с лице, което крещи.

Aмин.

A POV-shot movie

Времето лекувало?
А какво стана с другите клишета, в които вярваше?