26: Хубава съм и в синьо

ВНИМАНИЕ: Следващите редове да се четат само в случай че моята особа ви е поне мъничко интересна, по някаква си причина. Започнах да пиша този тип "самопрегледи" на рождения си ден преди няколко години. От тогава го правя всяка година - за да мога, като стана на 70, 80, или колкото даде Господ, да имам с какво да се забавлявам. 

Няколко мига преди да заспя. И няколко глътки преди виното да стане „достатъчно“. Реших да напиша това сега, докато още танцувам празника си наум, защото всичко утре ще е пос

***

И тук някъде все пак съм заспала. Умората напоследък ме побеждава. Не знам дали е от годините, или по-скоро от случките им.

Нищо, вие си представете, че още е 30-ти. Че точно ставам на 26. Представете си каквото поискате, само внимавайте...

Чак на 26 трябваше да стана, за да разбера колко е важно да си представям по-внимателно. Да вдишам дълбоко един въздух, преди да градя въздушни кули. Защото да извличаш позитиви от грешките си, е хубаво, но да не грешиш, ми се струва по-умно някак си.

Уви, обаче – още греша. И за първи път сякаш видях цената на тези грешки в огледалото. Винаги съм се чудила как остаряват хората. Как от момиче – ще стана жена, от жена – леличка, от леличка – баба... Мислех си, че това става невидимо, че няма да забележа, а ето – за първа година видях, че лицето ми се е променило. 

Имам теория, разбира се, защо се случи това. Допускам, че когато предателствата в живота ти започнат да се броят, започват и да личат. Сега мажа тези дупки с кремове. Нощен, дневен... Гримирам ги. Усмихвам се по-широко, с ясното съзнание, че те вече са там. Нищо повече не мога да направя. Не мога да върна лицето си отпреди една година, отпреди 5, отпреди 10... Много неща човек не може да върне. Ще ми се да допълня с „а и не трябва“, но, прощавайте – и това не мога... Спрях да вярвам в „трябването“ и „нетрябването“ на вселената. Още не ми е донесла онзи голяяяяям плюс, който да компенсира всичките й минуси до момента. Чудя се понякога... хората, дето не ги боли – как ли ги учат тия "уроци"? Неуки ли си умират?!

На 26, да. А имам някакво странно усещане, че по синусоидата на годините досега съм вървяла нагоре, а от този момент слизам надолу. Кризата на средната възраст идва по навик (пак навика на представите ни!) на около 50, но и това ми се струва илюзия. Аз няма да живея 100 години. Звучи като добра идея, но няма как да стане. Спя твърде малко, влюбвам се твърде често, мечтая за много неща и ги гоня, твърде забързано.

Ама хайде стига драма и портретни планове. В общ план - тази година си я сбъднах! Беше година на път, каквато си я пожелах. Обиколих Полша сама и стигнах до Африка. Преборих се с много свои лични страхове. Открих първата си фото изложба в едно малко кино в Полша, с която показах на много хора колко е готина България. Открих също, че ми е кеф да измислям песни. Започнах да танцувам танго. Върнах се с пълна пара в телевизията и правя репортажите, които искам, по начина, по който искам. Записах магистратура по кино режисура тук, в България. Срещнах десетки прекрасни хора, някои от които буквално на улицата (хубаво е да подслушваш случайни разговори понякога). Измислих си около 10 мащабни идеи за новата година и осъзнах, че ако искам да ги видя реални, трябва за момент да натисна спирачката, да грабна инерцията на събитията в живота ми, да поспра на място и смело да сбъдвам сънищата си. И най-важното: едно по едно! Уморих се от недовършени вдъхновения. Абе, на 26 човек много неща разбира май.

А ако трябва да обобщя тази една годинка в три изречения, научих, че

Трябва да внимавам какво си пожелавам.
Най-добре е да давам точно толкова, колкото ми искат.
Каквото и да става – ще снимам, ще пиша, ще танцувам... 

Мислех това да е краят, но тъкмо да свърша - ииии нещо ми направи впечатление... Учудващо е колко съм лаконична на фона на предишните си рожденствени фермани. Лаконичността също е белег на времето, предполагам. А и има нещо красиво в пестеливостта.

Купих си една синя рокля наскоро. И странно, отива ми не по-малко от червените. Само дето не крещи, а плува. В небето, в морето, из недрата на собственото ми, малко нетипично все още, съвсем неочаквано порастване. 

Няма да спра да летя из облаците, спокойно. :-) Просто за разлика от преди - ще внимавам...