Забелязах нещо много интересно.
Последните ми заглавия са бъкани с отрицания, пък били те и в скоби...
Не знам защо, не знам докога и не знам какво толкова отричам. Ето, пак, 3 в 1...
Така. Ще се опитам да напиша поне една проза, в която тия гадости да липсват. И дори да ми се въртят гадни мисли, да ги изкажа в положителни конструкции...Всъщност се сещам откъде идва всичко... Аз май забравих да вярвам в чудеса.
Подлагам на съмнение всичко. Даже хубавото.
Особено хубавото.
Търся, намирам, и когато намеря, продължавам да търся в намереното... Толкова много отговорности съм си сложила в чантата, че вече ме е страх от всяка нова. Въпреки че в чантата ми винаги има място за още... Само дето натежава.
И на мене нещо ми тежи. Как може едно и също нещо да ме радва и да ми тежи? Да ме усмихва и да ме угрижва? Чудя се дали шизофренията е само в мойта глава, или в изначалното създаване на нещата. Нали всяко нещо си имало две страни... кога обаче си даваш сметка, че са две? И може ли просто да заобичаш едната и да заживееш с нея, да забравиш, че по някое време ще се появи и друга, да я оставиш, тази другата, сама да се появи, а преди това да дреме тихо, докато тя реши, вместо да я чакаш със сбръчкано чело и кривнати нагоре вежди...
Ох, винаги когато мине 1-2ч, се обръщам към себе си... като по часовник. Или като по навик-наклонена черта-нужда. Някой път, като имате време, замислете се за навиците и нуждите, заслужава си.
Всъщност... аз наистина се опитвам да вярвам.
Полагам усилия да се превъзпитам, да се препочувствам, да се преродя... Когато си дете е лесно. Когато порастваш - адски трудно. Когато си пораснал, предполагам, или вече знаеш как става това, или е пълна глупост тепърва да се учиш...
Аз, слава богу, още раста. Още имам право да търся и да греша.
все там седят и
