Щастие. Конструкция

Половината от щасти'
е то
   ва,
че е преход
                   но...
другата половина
                                    е то
                                       ва,
да осъзнаеш първата.


                            Ето.  
                           Сега
                      знаете кога
                      има пълно   
                         щастие.

***

Той често свири на пиано
за по две минути. 
Сутрин,
когато излизам от вкъщи
и привечер, 
когато се връщам.
Изпраща ме
и ме посреща.
Чува стъпките ми.
Чувам пръстите му. 
Или пръстите й.
Дори не се познаваме.
Живее някъде 
един етаж 
над рутината ми. 

И когато някога замина,
тези две минути
от деня му
от деня й
ще ми липсват.
Както липсва дом.

Студена приказка

Накарай камък да роди река.

Накарай планина да се премести.

Накарай слънцето да свети през нощта.

Накарай ме да чувствам нещо...

за повече от времето, в което

пеперудата целува цвете.

По пътя / On the road

Онзи ден си занесох куфара на автомивка. За да го измият там от всички ‘’спомени’’, които – и той като мен – си беше донесъл от десетките летища, поточни линии, подлези, метра, лъскави и не толкова лъскави улици из Европа.

Още докато го вадех от шкафа, осъзнах нещо безобразно. В този шкаф аз съм си затворила щастието! Най-ценното ми, най-богатото ми нещо е всъщност този празен куфар, който ме чака, тъжен и послушен. Чака да го напълня с възможности. Чака да му кажа: хайде, заминаваме! Чака да го взема, да го натъпча до пръснати ципове с обичайното количество дрехи, обувки, мазила, сешоар, маша, книги, фототехника, лаптоп, надежди, неспокойствие, дразнене в стомаха, топка в гърлото и една дълга поредица от безсънни нощи, каквито са обикновено нощите ми преди всяко пътуване...

Не знам какво е това моето – болест, любов, мания? Аз и пътя. Осъзнах, че като се качвам в градския транспорт, винаги сядам обърната назад. И гледам пътя, който отминава. Когато се возя в кола или автобус, от дете се бия ‘’да съм до прозореца’’... И потъвам в хипнозата на несвършващата бяла лента под очите ми.

Хората казват обикновено за някое място, ‘’тук ми е хвърлен пъпа’’.. Аз имам чувството, че моят е бил изхвърлен през прозореца на някоя кола в движение, и се е търкалял, търкалял в прахоляка, после се е понесъл по вятъра, после сигурно е станал храна на някоя объркала се птичка, която в паниката си го е пуснала отвисоко... И така пъпът ми си е направил едно сериозно приключение, и до ден днешен не спира да ми го натяква.

Имало е моменти, дни, години, в които куфарите за мен бяха страшна мъка. Докато не разбрах, че трябва да изхвърля предметите от тях и да ги напълня с душата си. Докато не разбрах, че всъщост въобще не знам къде е тая ми ти моя душа, и ако искам да я намеря, трябва да я търся, и радиусът Младост 4 – Центъра не се брои за търсене... А после – докато не се прибрах от Полша... сама с два куфара, три сака, две раници и още няколко чантички. И както се сещате, да, бяха пълни с дрехи, обувки, книги, сешоар, маша,... и 800 пъти по толкова душа.

Сега съм поспряла. За малко почивка. За малко да поседна, да помисля, да си представя... Та ако ме видите седнала на някой камък, облегната на някое крайпътно дърво, със затворени очи, не си мислете, че спя... Мечтая. Наум аз вече си стягам багажа.

Чудя се дали има и дали изобщо трябва да има нещо, което някога да ме спре? Любов? Деца? Дом? Опитайте с нещо по-сериозно, моля ви се... Защото и любовта, и децата, и домът, могат да се окажат, в идеалния случай, много подвижни понятия. J А и наистина вярвам, че този свят е твърде малък, за да си го правим още по-малък...

Затова се научих. Че когато тръгвам на път, всичко, от което имам нужда, се събира в един куфар и в един телефон. Всичко, което остане извън тях, излиза и от пътя ми. По пътя си аз срещам, спирам, оставам, оставям, потеглям, запомням, забравям, или не забравям, продължавам, понякога се обръщам, понякога се връщам, понякога падам някъде встрани, но винаги се връщам и загледана в най-красивата точка на света – тази на перспективата в далечината, потеглям... пак натам, към онова, което ми се привижда там някъде...

И в този дух, макар и малко нетипично за мен, ще завърша с един цитат, който чух някога по радиото, автор неизвесетен, цитиращ – също. Смисълът беше този:

Един човек тичал по пътя. Друг, който минавал покрай него, го попитал:

- Какво правиш?

- Гоня хоризонта.

- Ама ти си луд... не можеш да стигнеш хоризонта!

- Лъжеш! – извикал първият и продължил напред...

Тhese days I brought my suitcase to the car wash, so that these guys there could wash it from all the ‘’memories’’ which it – just like me – was bringing from the decades of airports, subways, stations, glamorous and not so glamorous boulevards from around Europe.

While I was taking it out of the wardrobe, I already realized something terrible. I had locked my happiness in this wardrobe! My precious (!), my dearest thing is actually this empty suitcase, which is waiting for me, sad and obedient. It is waiting for me – to fill it with opportunities. My suitcase is waiting for me, to tell it – “Come on, let’s go!” It is waiting for me, to overpack it with the usual amount of clothes, shoes, creams, my hair dryer, my hair straightener, my books, my camera equipment, my laptop, my hopes, my thrills, the pain in my stomach, the ball in my throat, and that row of sleepless nights, which I have before every journey…

I don’t know how to call this – illness, love, mania? Me and the road. I realized, that when I take the public transport, I always take the seats looking back. And I watch the road passing behind me. Or anytime somebody gives me a ride, or if I travel by bus, I always sit next to the window, like a child… and I drill in the hypnosis of the never ending white line before my eyes.

In Bulgaria people say “My navel was thrown away here’’, when they refer to a place where they feel some connection. Well, I somehow feel that my navel was thrown away from the window of a riding car, then it was rolling in the dust, then it just flew with the wind, then it probably became the food of a mistaken bird, who, realizing the mistake, dropped it in panic from the air… And so my navel made a pretty nice journey, and it is still putting this fact right into my face, all the time till today…

There were moments, days, years, when the idea of ''suitcase'' to me meant pain. Until I found out that I have to throw the items out of it and fill it with my heart. Until I found out that actually, I don’t know at all where this stupid heart of mine really is, so if I wanna find it – I have to search for it (and the way from my neighborhood to the city centre does not count for ‘searching’!). And then… until I came back from Poland. Alone with 2 big suitcases, three more bag cases, two backpacks and several more hand bags. Well, as you can imagine, this was all full of clothes, shoes, books, hairdryer, hair straightener… but a thousand times more than that - it was full with my fulfilled heart.

Now I have stopped for a while. To have a break. To relax, to think, to imagine… So if you happen to see me sitting on a stone, leaning on a tree next to the road, with eyes closed – please, do not think that I am sleeping. I am dreaming. In my mind I am already packing my suitcase.

And I am truly wondering – is there, or should there ever be, something to stop me? Love? Kids? Home? Come on…try me on with something harder. Cuz love, as well as kids, as well as home, could turn out to be, in the best case, very flexible in life. J And I truly believe that the world is too small, for us to make it even smaller.

This is why I learnt: whenever I depart, I can pack all I need in one suitcase... and one cell phone. All that somehow is left of out of them, is out of my road too. On my road I meet, I stop, I stay, I give, I leave, I remember, I forget, or I do not forget, I move on, sometimes I look back, sometimes I go back, sometimes I fall out of the road, but always, always I go back on the track, staring at the most beautiful point in the world – the perspective in the distance. And I go on again, reaching out to the things I believe I can see, somewhere there, far away…

And in this sense, although I never do this, I would like to finish with a quote that I heard once on the radio (author – unknown). It was something like this:

A man was once running on the road. Another one, who was passing by, asked him:

- What are you doing, man?

- I am chasing the horizon.

- But you are crazy... you will never reach it!

- You lie! – the first one shouted, and kept on running…

24: Времето е щастие!

   30.12.2013

   Много е сладко да посрещнеш рождения си ден пред белия лист, дори и виртуален. Мнoго е сладко да посрещнеш рождения си ден пред себе си. С усмивка.
   Имах може би най-хубавата година от живота ми досега и съм безумно щастлива от това! И като си спомня как се чувствах на миналия си рожден ден, мога абсолютно да кажа, че се преродих.

   Mиналата година от живота ми започна точно така – с убийство. А когато те убият, имаш само две възможности: да си останеш така завинаги, или да се преродиш. Аз си избрах второто, без изобщо да знам как точно ще го направя. И ето как го направих...

   Първо, бавно и мъчително, изхвърлих от себе си всички ръждиви неща. Осъзнах (наистина осъзнах), че злобата, завистта, ревността, самосъжалението и другите им подобни чувства са най-безсмисленото нещо на света. Научих се да прощавам. Защото си дадох сметка за нещо много важно – че и аз греша (козирог съм все пак, ние късно ги проумяваме тия неща). А само който не може да греши, може да не прощава. Аз съм просто()смъртна.

   Второ, разбрах кое е най-безценното нещо в живота ми, което никога не искам да губя. Времето ми. От деня, в който се върнах в Полша след Нова година, си обещах, че всеки следващ ден ще изживявам докрай, и разбрах колко много дни бях пропуснала до тогава. А от деня, в който се прибрах в България, си обещах – че всеки следващ ден в живота ми ще бъде като тези - изживян, докрай. И поне за тази година... смея да кажа, че това наистина се случи! Знаете ли колко е прекрасно да изпълниш обещание, което сам си си дал?

   Направих толкова, толкова много неща, че спокойно мога да нарека 2013 най-пълнокръвната година от общо 24-те в живота ми... Танцувах, най-после танцувах и се чувствах невероятно от това. Ходя на курсове по режисура, продължавам с полския език и отново имам смелостта да мечтая далеч и на високо. Дипломирах се, с филм. Купих си невероятен апарат! Направих още 3 самостоятелни късометражни филма (под „самостоятелни” разбирайте извън телевизията, с един от най-добрите ми приятели). И да, вече не ме е срам да кажа, че искам да правя филми. Искам да правя филми! Може би още не знам как, може би още в главата ми е бъкано с клишета, с които трябва да се преборя, и може би въобще е адски трудно на 24 да решиш, че искаш да бъдеш режисьор. Може би. Но аз знам.. как вечер, когато заспивам, виждам кадри, чувам диалози и си представям сцени. И ще работя много. И ще гледам много, ще чета много, ще пиша много... Готова съм да направя много, за да постигна много. А дано някой ден имам и шанса, и парите, за да го направя... Вярвам, че има как. Последната година от живота ми ми върна най-важното, което май бях позагубила... Вярата, че мога. Че съм.

  Това последното, разбира се, не е резултат само от жестоко самонавиване, самоиздърпване за косата и четене на книги а ла Хорхе Букай... Имаше и още един важен фактор: хората. През 2013-та животът ми се напълни с невероятно много хора, които буквално пръщят от енергия, от мечти и от сбъдване. Явно е вярно, че когато някой си тръгва от живота ти, то е просто, за да направи място на някой друг... Е, при мен няколко души направиха място за десетки други. За хора, които вместо да ми обръщат гръб, ме погледнаха в очите и ме накараха да си спомня коя съм. Най-безценният ми подарък са тези хора... Дойдоха отникъде, пътуваха за някъде и просто решиха да поостанат... Дано да е за по-дълго! Благодаря ви!!! :)

   Спомням си, че на миналата Бъдни вечер от всички възможни баници на света ми се падна едно и също късметче – любов. И да, то се сбъдна. Само че този път – не с лице на мъж, а с лицето на жена. Не бе, споко... Имам предвид - с моето собствено лице. Дадох си сметка, че единственият неугасим източник на любов в живота ми е само калпавото ми, глупаво, поетично сърце. Разбрах, че цялата любов, която хората ми подаряват, е просто отражение на собствената ми любов към живота, която виждам във всички, във всичко и навсякъде – в мрачното време, в сбогуванията по гарите, в аромата на печени чушки, в малките ръчно правени подаръци, във виното и свещите... Поезията в моя живот съм аз. Любовта в моя живот съм аз. Всичко друго е въпрос на обстоятелства, чужда драматургия... Не, че 2013 не ми донесе доволно възможности да се влюбя, в някого. Просто този път аз обръщах гръб. С едно голямо малко изключение, което... оцених и запазих за себе си (и така го спасих). Защото иначе, да ви призная, от  стреса получавам косопад. И след всички обърнати гърбове в живота ми, всеки път ми оставаше по-малко коса, по-малко наивност и по-малко аз. Реших да сложа точка на това, преди да оплешивея.

   И пак по този повод може би, вече съм червенокоса. Нещо, за което събирах смелост плюс-минус две години... А иначе, да замина за половин година на 1500 километра, го решавам за една нощ. Хах... Не знам дали някога ще се разбера напълно. Но тази моя симпатична нерешителност май е като бенката на брадичката ми – с годините все по-малко се вижда, но си остава там, и малко или много е част от чара ми.

   Тази година на Бъдни вечер ми се падна около 300 пъти пътуване, нова работа, нов дом... Затова мога само да си пожелая новата година от живота ми да ми отвори поне 1000 х 24 нови пътища, по които да следвам откачените си мечти. Без ничий гръб, без никакви гаранции за успех. Освен вярата - на най-прекрасните хора в живота ми, и моята собствена. Вяра в мен. Защото оттук започват всички чудеса.

   А след изминалата година, имам всички основания да смятам, че те се случват!

и малко експериментален превод от тази прекрасна песен:

Доволна, днес нося навсякъде радост.

Пак се усмихвам и знам,

 че всичко ще бъде наред.

Губя се в тълпата и се търся в тази скорост.

Градя живота си на основите на любовта.

...

Около мен е тихо, пада мрак.
Аз все още слушам тази тишина.

А сърцето ми тупти и ми повтаря,

че си струва в хората да вярвам.

КАЛЕНДАРНО: Честита нова година

                От самото си начало 2014-та се опитва да ми пречи да се виждам с приятелите си и да пийвам българско вино и полски бири с тях. И докато върло си повтарям „така няма да се разберем, bitch”, трябва да призная, че засега тя води – тръшна ме цяла седмица вкъщи и след като всичките чайове, инхалации, витамини, фрешове, бонбони, капки, прахчета и прочие опити за самолекуване не ми помогнаха, реших все пак  най-накрая да отида на лекар. Не че не си знам диагнозата – знам си я, гаден синузит, който този път не успях да излъжа. Та, ще ходя на лекар, казах си днес сутринта. Без въобще да знам какво приключение ме очаква.

         В поредната студена мъглива сутрин, с много усилия все пак се измъквам от далечната Младост, топлена само от бодрата от мисъл, че трябва, трябва, ТРЯБВА да стигна до хотел Хемус. По стечение на обстоятелствата там е личната ми лекарка. След безумни игри на късмета с градския транспорт, които разбира се са ежедневие, успявам все пак да стигна навреме до поликлиниката. Преди мен чака една жена. Аз спокойно си заемам реда и зачаквам. По едно време от стълбите до мен се появява една едва кретаща, доста възрастна баба с бастунче, бяла коса, леко дрипави стари дрехи и торба с нещо си (знаете – портретът на всеки втори средностатистически софиянец, когото можете да срещнете по улиците през деня). Та, бабата видимо разстроена отива при лелките на регистратурата – явно има нещо да им казва.

       Започва да говори бабата, тръгва да влиза в кабинката и оттам лелките започват да й навикват: „Ама не можете от тука, бе, госпожа, това е вратата, прозорецът за говорене е е’го там!” Бабата, кретаща, отива до прозорчето и продължава възмутено да говори: „Как може, ми кажете, каква е тая лекарка, дето ме пращате при нея, един час чакам и тя накрая да ме върне”. Оттам следва един безумен разговор за това, че на лелите в регистратурата изобщо не им влизало в работата кой лекар как реагира, че какво се очаквало от тях, че ала бала, накрая едната лелка излиза от кабинката и буквално се разкрещява на куцащата баба, че това НЕ Е ТЯХНА РАБОТА. Точка. Лелите не питат бабата – какъв е проблемът, лелите не опитват да разберат защо лекарката я е върнала, лелите не й обясняват какво може да направи в този случай. Бабата – полуглуха, полусаката, идва при мен и аз естествено я питам. Оказва се, че жената иска да си намери нов личен лекар, защото били променили транспорта до нейната поликлиника и вече не й било удобно да ходи там, и тн, и прочие бабини проблеми. Обяснявам й – че това не може да стане ей така, че срокът през декември е минал, че през юни може пак. Тя обаче настоява, че ще чака, и остава пред кабинета на моята лична лекарка. Отстъпвам й реда си, сядам и си вадя книгата.

        През това време от стълбите се появява една доста затлъстяла леля на средна възраст, облечена като от бутик, с важна-важна походка и токченца. От ония, на които на челото им пише „Аз съм шефът тук!”. Слиза лелката/шефката и отива при нашите познати от регистратурата. Носи им някакъв календар... за новата година, очевидно. Двете лелки в кабинката започват да се радват като дечица на близалка и да умуват къде точно да го залепят. А лелката/шефката продължава със своите важни наставления:

          - И тия листя тук дето сте ги залепили... свалете ги по-надолу, да скриете тия грозни кабели – компютри, телефони...

             Едната лелка излиза от кабинката.

          -  Да, да, тоо..и ние така си мислехме първоначално, ама после решихме, че е много ниско, виж! – навежда се лелката – Няма как да четат хората!

              - Нищооо, няма значение, свалете ги долу... – отговаря лелката/шефката.

          Разговорът продължава с абсолютно излишни реплики от типа „аз това го знам, шефе, ама все пак ще те питам, за да видиш, че го знам и колко съм примерна”, и след края му лелката/шефката троп-троп се качва нагоре... 

       Когато тя си отива, двете лелки от кабинката започват бавно и прецизно да лепят календара и да местят разлепените листи с информация за пациентите. Прекарват поне 15 минути, улисани в това си занимание.

                - Тук добре ли е?

                - Не, не, мааалко по-надолу...по-надолу... е, не чак толкова, по-нагоре... Ох... или не, я дай до долу, че да ги скрием въобще тия кабели.

                - Ама тя така ли каза?

                - Ами нали така е по-хубаво...

             - Абе няма значение хубаво ли е, важното е тя така ли каза... Тук добре ли е, да не е кривичко?

                - Добре е... Още едно милиметърче, милимундче... а така!

        Искам да си сложа слушалките и да не чувам и дума от този абсурд, но май ще бъде малко невъзпитано, в болница съм по дяволите. Междувременно идва ред на бабата пред мен, моята лекарка по бързата процедура я отпраща с железния аргумент „Съжалявам, не приемам повече пациенти. Имам достатъчно.” Точка. Край. И бабата куцук-куцук, си тръгва, сигурно за да продължи търсенето си в следващата най-близка поликлиника. Идва моят ред, влизам, лекарката ми ме преглежда, изписва ми една рецепта от двете страни и аз със сърце, свито при мисълта колко ще струва всичко това, си тръгвам.

         Решавам обаче, така и така съм в центъра, поне да свърша още нещо – хайде ще отида да си платя таксата за курса по полски. Влизам в института, който със сигурност е много по-стерилен от болницата, от която преди малко излязох, казвам на рецепцията за какво съм дошла – за таксата и до библиотеката, и усмихнатата млада жена ме насочва нагоре: първо идете до библиотеката, после за таксата. Има си ред. Отивам. Влизам в библиотеката, една леля с приличен български език ме посреща. Обяснявам – дошла съм, за да си направя карта за библиотеката. Лелята ме пита – на български или на полски ще чета, казвам – на полски. Тя се интересува – уча ли полски, знам ли добре, пробва ме дори да си говорим. Питам ме нещо конкретно ли търся, казвам – да, книги за кино. Всичко свързано с полското кино или кино теория на полски. Лелята любезно ме кани да си сваля якето и да си оставя чантата при нея на бюрото (да, чантата...) и преди да ме заведе до сектора за кино, ми показва рафтове с някакви списания. „С моя полски... май не ме е разбрала”, мисля си. Да де, ама не. Моят полски се оказа достатъчно добър, за да разбера, че лелята ми ги подарява, за мене били. После ме води до лавиците с кино литература. Обяснява ми – те са само 4, но имало хубави книги, да разгледам добре...  А, ето, и този сборник бил за мене, подарък. А сега нека разгледам... И да връщам всяка книга на мястото й. Дава ми един пластмасов разделител -  взимам книга, слагам го вместо нея на рафта – за да не забравя откъде съм я взела, разглеждам книгата, ако няма да я взема – връщам я на мястото й.  Иначе било трудно, с всички тези хиляди книги... трябвало да се спазва ред. Разбирам, Pani, разбирам. След като ми показа 1-2 добри според нея книги, жената отива да върши работата си. По едно време телефонът ми иззвънява и лелята идва да ми каже. Взимам го от чантата си, която разбира се не е мръднала, излизам, говоря набързо, връщам се и решавам кои книги ще взема. Лелята любезно ми обяснява правилата за заемане на книгата, таксите – ако я задържа в повече, депозитът за заемане на филми и тн... Тъкмо да изляза, и лелята се сеща, че може да ми подари и календарче – за новата година. Любезно ме изпраща, доволна, че от днес нейният стерилен книжен дом си има още един читател. А аз продължавам към администрацията, плащам си точно за 3 минути таксата, лелята ми пожелава, на полски разбира се, успех, и си тръгвам.

       Доволна, че цели трима души са ми се усмихнали днес, продължавам в умиление по пътя си към вкъщи. Я, имам смс. Мама. „Този антибиотик, който са ти изписали, струва 40 лв, а останалите лекарства поне още толкова. Купи си, аз после ще ти дам пари.” Добре, че си плащам данъците и осигуровките всеки месец. И добре, че работя – в национална телевизия. И добре, че съм на 24. За да може мама да ми каже, че ще ми помогне да си купя лекарствата...

    Отивам в аптеката, поне там лелята е любезна и ми обяснява, че вместо еди-кое си лекарство, може да ми даде друго – по-хубаво е, и е 1 лв по-евтино. Купувам си цялата чантичка с химия и с доста олекнало портмоне най-после се прибирам на топло, вкъщи...

         ***    

         Предполагам прекрасно схванахте идеята на цялата тази история. Но за да се застраховам, аз все пак ще си кажа „какво е искал да каже авторът”.

         Да, това са просто две случки. И не, това не са просто две случки. Това са два кратки, половинчасови епизоди от живота ми, метафори - за човещината, която срещах навсякъде, половин година в Полша, и нечовещината, която срещам всеки ден тук. Метафори - за това за кого какво е важно. Тук дори не става дума за пари! Чувствам се като шизофреник, който всяка сутрин се събужда с мисълта „Трябва да има как!” и всяка вечер си ляга с главоболие, от една-едничка мисъл... „Няма смисъл”. Чудовищно е, честно. Търся си надеждата в малкото останали читави хора тук и наистина не знам какво ще правя, ако утре те се окажат в някой самолет. Търся си спокойствието в семейството ми, в това, че знам, че съм близо, че винаги мога да избягам за ден-два-три, там, вкъщи, там, където са ми всички, мама, тати, баба, дядо... и наистина не знам какво ще правя, ако ги няма тях... С цялата си кръв вярвам, че човек е длъжен да търси и да гради своя собствен, личен смисъл в живота. Всеки ден обаче една тълпа хора ми бият шамари тук. „К’ъв смисъл, кви 5 лв! 80 лв за лекарства. 150 лв данъци.  50 лв телефон. 50 лв за транспорт. Останалото НЕ Е НАША РАБОТА! Честита нова година!” И честно казано, въобще не искам да си представям какво ме чака тук, когато и аз някой ден стана полуглуха, полусаката баба. 

         Та, не ми се сърдете за това писание. Така започна новата ми година. И ако в края й ви пиша от някъде далеч, не ме съдете. 

          Ясно от къде. Ясно защо.