Няма да напиша нищо, което не знаете.
Дотук с мотивацията ви да си загубите 10 минути, нали? Я
по-добре отворете някоя фенси страничка във фейсбук, и цъкайте картинки до
припадък...
Тези бездумни черно-бели редове се раждат след едно
без(д)умно представление. Най-великият театър е този, който може без думи да ти
каже МНОГО... А какво каза този ли: ами каза... много простичко... АЗ НЕ
ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ В ТОЗИ СВЯТ!!! И въобще не ми казвайте, че ще свикна – колкото повече
раста, толкова повече НЕ ИСКАМ...
Под черния костюм на един човек с шапка се крие бяла риза. Дълга
бяла риза, като от лудница. Когато е навън, е с костюм. Когато е сам, остава
само по риза.Ляга си вечер... Побъркан... Сам... Смакчали са го.. Заспива с мисълта, че и утре ще го смачкат. Изхвърлил е всичко . Взеха му цигулката, която толкова обичаше. Сега е самичък... побърква се, но е сам. Вярва, че все някак си, все някак си ще се справи!!!
Мисли си, че сънува кошмари, но кошмарите идват, когато се събуди. Затварят го в кръгове... Чертаят му стъпките... Свободен ли? Ами да, свободен си, имаш свободата да се въртиш в този кръг, колкото си поискаш! Или в другия? Или в няколко наведнъж? Свободен си... супер си... припадни най-после...
А колко други има като теб? Мижави идеалисти, мечтатели... С лопати да ги ринеш! Я погледни само някое гробище. Знаеш ли колко заринати с лопати мечтатели гният там?
И така, добро утро... пак слагаш костюма... Дори да е с надпис на рок-едн-рол банда. Костюмът е всичко, което те стяга, когато не си по бяла риза, сам с лудостта си. Или точно защото си с нея – шибаният костюм те дере...направо ти къса душата...
И така докато дойде един ужасен ден, в който оставаш само по риза и шапка. С гръб към света. Този скапан свят те е майндфакнал. Убил те е. Пречупил те е, защото знаеш, че трябва да си купиш нова кола, нова къща, нов хладилник, и какъв мъж си ако не можеш да си заведеш жената в Париж, или в Зимбабве, или еба ли му майката още къде... Счупил си се, щото шефа ти е недоебана кучка, ‘щото си броиш стотинките за хубавата майонеза, и ‘щото... ей така, щото ти е едно и също, ‘щото не знаеш как да го промениш...Счупил си се. Смазал си се. Самоубил си се. Намразил си се. Загубил си най-ценното си – способността си да обичаш, въпреки всичко. Изхвърлил си от живота си всичко, което те е правило щастлив. Защото няма как да си щастлив, докато се мразиш... И докато искат от теб да си това, което не си, а искаш да бъдеш, но не знаеш как... Майната им на всички, на всичко... И сам можеш. Сам с ризата си...
И така докато дойде един ужасен ден, в който си сам по риза
и шапка, с гръб към света. На сцената водят още един идиот по риза – същия като
теб. Навличат му костюм. Идиотът се кефи. Чуваш ли бе, мизерник? Осъзнай се!
Няма смисъл, повече са, по-силни са! Събери си акъла! Прибери си лудостта в
гащите! Усмихни се... Тооочно така..точно такаааа... Не не.. почакай,... нещо
липсва... Шапка! И точно тогава, в този вселенски момент, лошите чичковци идват
и .. ти взимат шапката. Или прозаично казано – режат ти главата.
Умираш, брат.Т’ва е.
Обръщаш се към сцената и гледаш всички хора... Красивото
момиче, което се разплака, когато ти си легна сам... красивото момче до нея –
което иска да зареже приятелката си, защото промяната винаги била за добро.. и
другото красиво момче до нея – което така и не посмя да стане актьор, и много
други неща не посмя, все пак е германец... хубавата жена, която си спомня
онази-толкова-стара-прекрасна-любов, докато вкъщи я чакат двете й деца - от
друга, не толкова прекрасна, но все пак любов, с халка,...мъжа до нея, който
иска да чука лелята от ляво.. бабата на втория ред, която се пита ЗАЩО ПО
ДЯВОЛИТЕ не продължи да свири на пиано, а стана ..не знам какво, продавачка на
мандарини... детето на 13, което не разбра почти нищо, ама има време, ще
поживее, ще види, и тн, и тн... Гледаш
всички тези хора. Не ги виждаш, разбира се, заради прожекторите, но ги
чувстваш. Чудиш се,..колко ли от тях ще те чуят? Все пак си мим. Не каза нито
дума.
***
Отчаян от собственото си голословие, застиваш с лице, което крещи.
Aмин.
