2(2)

На 22.
По принцип рождените ми дни не ме вдъхновяват... Но днес, докато вървях към вкъщи, се замислих за символиката на 2-ката. Това сигурно е резултат от 2 (!) неща - близката ми среща с един страшно готин луд астролог, и това, че отдавна не съм писала... Особено в проза.

Та!

Двойката...

Станах на 22, което реално е единственото число с две двойки! 


Работя в БНТ 2... Което е и вторият ми допир с телевизия... Втори шанс! Замисляли ли сте се колко важни са вторите шансове? Колко е трудно винаги да продължаваш, да не губиш вяра в себе си или пък още по-лошо - да губиш себе си, в търсенето на поне капчица вяра?!... Преди малко се запознах с една жена, която е родила бебето си след 7-ми (!!!) опит с инвитро! Оставям изводите на вас.


Нататък.
Живея с второто си сериозно гадже, с което нещата изглеждат поне два пъти по-сериозни.. и по-сложни. А дали са сложни, защото са сериозни, или са сериозни, защото са сложни, е друг въпрос. (Милинко, знам, че ще прочетеш това - затова бързам да уточня - "сложни" в простичкия, хубав смисъл на думата :) обичам те! ) 


Откакто съм в София, имам двама стари приятели, които успяват да ме изтърпят и не ме забравят, дори в най-заетите ми дни, месеци, години.. ужас! Станаха 2 години, откакто съм в София... 


За това време срещнах и не малко истински хора... Преди да започна да уча, познавах точно двама души от курса ми. Впоследствие те се оказаха двамата най-готини Тонка и Наско на света:))) На тях и всички други мои любими колеги и приятели, които също ме търпят упорито, и ми прощават вечното тичане... - двойно благодаря!! (като за РД с две двойки) :))

Между другото имам да направя ДВА превода тази нощ... И да довърша втория подарък на любимия ми синеочко, който вече втора седмица мен чака... И да измия чиниите.. И да пусна пералнята... Абе, на 22 май трябва да съм по-подредена от това? Или пък по-хаотична, човек без график? Не знам... Наистина не знам. Дали съм на 22. Или на 32. (За 42 няма да споменавам, пази Боже, тати е на толкова! Пък и съм мааааааалко по-джазта-праста още...)


Но така де, все пак е факт. На рождения ми ден се оказах пак сама сред целия ми хаос... Обаче седя и ям шоколад, и пиша, и си гледам червената свещ ... Малииииии колко арт! Ти да видиш! Хахахахха...


Все тая.... Утре пак ще бързам, и пак ще свърша всичко...Може би не навреме, но ще го свърша и ще го свърша добре. (Много не-новинарски разсъждавам, ама днес ми е рожден ден, простено ми е)...
Понякога наистина се уморявам от това, че дълго време нямам време да се уморя. 
Моят свят е за хора, които бързат...
Които не спират.
Които търсят
и които намират...


Няма да спра да летя...
...на 15 минути с токчета от телевизията...
...наскоро се хванах, че през 80% от деня телефонът ми е в ръката... 
..в другата е тефтерът...
и как пък никога нямам химикалка! Все ми подаряват и все нямам... Не че ги губя... просто никога не са ми под ръка... Хора, моля ви, подарявайте ми евтини химикалки, скъпите не са за в чантата ми, там е опасно!


Нарисувах горната картинка, за да се опитам да я погледна отстрани. Май доста съм се сраснала с кожата си. С тази, от картинката. Обичам я. Обичам... се. 


И като се погледна отстрани, виждам един козирог, който върви упорито по правилната пътека...
А лъвското в мен (асцендента ми) ме кара да го правя и с гордо вдигната глава. Поне понякога.
Аз ви казах, че имах среща с много луд астролог!... ;)

Стига, пак стана ферман... Дали когато навърша Христовите 33 ще съм поне мааалко по-лаконична?
И дали тогава ще се сетя за този ферман...
И как ли ще си отговоря?...
Всъщност, май не бързам да разбера... :)

Сега съм на 22!!!! И както стана ясно, имам 2 милиона причина да ОБИЧАМ двойките в живота си!!!


Пожелавам си една два пъти по-успешна година...
Защото мога...
И защото ще се постарая...

"НЯКОЙ, КОЙТО МЕ РАЗБИРА"

1:30 посред нощ, аз работя (творя), а той ме гушка...
Какво повече мога да искам?

Когато музиката говори...

...и аз мълча.

 

АЛООО, КЪСОГЛЕДИТЕ!

Не съм невидима!
Не съм несъществуваща.
Не знам разказал ли си им,
но аз съм там!
И съм будна. И злопаметна. Побъркваща...
Ще се побъркам първа.
После... - тях.

Веднъж ме нямаше.
И това ми беше грешката.
Няма как
да я допусна пак.
Не съм невидима...
И не съм въобще човечна,
когато друг човек
се бърка в моя свят!

Мило блогче,...

...Отдавна искам да ти кажа нещо важно. Запомни го и прави разлика.

Ревността не е точно липса на доверие... Тя е по-скоро яркият белег от жестоката рана на някой, който е бил предаден, поне веднъж. И няма нищо, наистина нищо общо с издаването на  Платежно нареждане за чужди грешки. Ревността е просто инстинкт за самосъхранение. Придобит.
Колкото до гневът, чудовищното чувство на яд и бяс, които са способни да потекат в цялата ти  кръв... Там е друга работа. И гневът е инстинкт - за саморазрушение. Вроден!
И знаеш ли, нещо много интересно... докато на хората "им кипва", "палят се", или главата им "пламва", аз замръзвам. Когато ме е яд, аз просто цялата замръзвам, тресе ме, побиват ме толкова ледени тръпки, че имам нужда да веднага да се завия с нещо, да счупя нещо или да се потопя цялата във врелия котел на собствения ми ад.
Не си измислям, не си внушавам, не си търся проблеми.. просто, Мило блогче... се пазя.

 

на тихо и по тъмно...

Ще те открадна.

Тихо.

***

Там, където

ще ни видят само рибите в морето

(но ще обещаят да мълчат!)

и рибарите,

които вечно

все там седят и

все ловят...

Ще стана пясък.

От тяхното безвремие...

Ще се къпя с теб под цялата луна.

Ще сме в някакво

върховно измерение,

в което залезът прилича на врата

към друг свят...

Ще те снимам в него,

за да те запомня там

и когато пак се върнем във калта,

ще си направя храм –

от морска сол и миди

(а както казват,

"ти си ми солта"...)

Ще бъде хубаво,

ще бъде кратко,

ще бъде малка сбъдната мечта.

Ще бъда риба,
вместо глупава русалка,

и няма да разкажа за това

на никого!

*******

*******

Ще те открадна.

Тихо... 

НАЙ-СИНЬОТО МИ

Ти си най-прекрасния човек,

когото съм прегръщала наскоро.

Най-синьото ми нещо. Най-горещия

и най-спокойно греещия огън.

Погледна ме, преди да съм видяла.

Обърка ме, преди да разбереш...

Преди да разбера, аз бях влетяла...

Виновна съм. Че спрях, преди да спреш.

И тръгнах. Напосоки. Ала хваната

безрасъдно здраво за твоята ръка.

Не знам къде отиваме, признавам си.

Но знам, че твойта синя топлина

ми е ужасно скъпа. 

В ПОЛОЖИТЕЛНИ КОНСТРУКЦИИ

Забелязах нещо много интересно.

Последните ми заглавия са бъкани с отрицания, пък били те и в скоби...

Не знам защо, не знам докога и не знам какво толкова отричам. Ето, пак, 3 в 1...

Така. Ще се опитам да напиша поне една проза, в която тия гадости да липсват. И дори да ми се въртят гадни мисли, да ги изкажа в положителни конструкции...

Всъщност се сещам откъде идва всичко... Аз май забравих да вярвам в чудеса.

Подлагам на съмнение всичко. Даже хубавото. 

Особено хубавото.

Търся, намирам, и когато намеря, продължавам да търся в намереното... Толкова много отговорности съм си сложила в чантата, че вече ме е страх от всяка нова. Въпреки че в чантата ми винаги има място за още... Само дето натежава.

И на мене нещо ми тежи. Как може едно и също нещо да ме радва и да ми тежи? Да ме усмихва и да ме угрижва? Чудя се дали шизофренията е само в мойта глава, или в изначалното създаване на нещата. Нали всяко нещо си имало две страни... кога обаче си даваш сметка, че са две? И може ли просто да заобичаш едната и да заживееш с нея, да забравиш, че по някое време ще се появи и друга, да я оставиш, тази другата, сама да се появи, а преди това да дреме тихо, докато тя реши, вместо да я чакаш със сбръчкано чело и кривнати нагоре вежди...

Ох, винаги когато мине 1-2ч, се обръщам към себе си... като по часовник. Или като по навик-наклонена черта-нужда. Някой път, като имате време, замислете се за навиците и нуждите, заслужава си.

Всъщност... аз наистина се опитвам да вярвам. 

Полагам усилия да се превъзпитам, да се препочувствам, да се преродя... Когато си дете е лесно. Когато порастваш - адски трудно. Когато си пораснал, предполагам, или вече знаеш как става това, или е пълна глупост тепърва да се учиш...

Аз, слава богу, още раста. Още имам право да търся и да греша.

НЕ ЗНАМ КАК ГО ПРАВЯТ

Не знам как хората го правят.

Обичаш и предаваш, после пак.

Кълнеш се в святото си, после го повтаряш

същото. На друг човек. И пак...

Първо вярваш съкровено. Като бебе.

Че светът е само „аз и ти”...

Чак после виждаш. Че някъде зад тебе

има още някой – а земята се върти...

Не знам как хората го правят.

Как вярват сляпо, че „всичко е за добро”.

Как всеки път еднакво искрено си дават

„цялото" сърце. Аз съм само със едно...

НЕ ГРЪМ, А ДЪЖД... от едно много мрачно небе

Това, че не те бях планирала, не значи, че ми се случи случайно.
А това, че пиша Теб, преди да си напиша репортажа, е... без коментар.

Ти просто влезе внезапно, а аз просто те пуснах бързо. Всъщност аз вече обичам да те гледам в очите.
И ми е спокойно. И ми е синьо. И ми е хубаво. И ми е топло, и сигурно, и усмихнато... Знам, че мога да ти вярвам, без да знам кога точно успях да ти повярвам.
Като момиченце. А знаеш ли,... това дори не ме ядосва.
Обикновено се съпротивлявам. Преча си сама. На себе си. Сега нямаше нито как, нито кога, нито защо да си го помисля...
Нещо като яденето ми днес. Нямаше нито как, нито кога, нито защо да ям. Май най-после ще се науча да карам на фотосинтеза... и на твоята усмивка.
От това последното малко ме е страх. Защото това с "новата ми четка за зъби" е и прекрасно, и опасно. Обаче все тая... нали разбрах къде е Рая.
Боже, реших да пиша в проза, а ме избива на рима. А това е колкото уникално, толкова и показателно, ама сега ме мързи да ти обяснявам и за тази моя лудост... сам ще разбереш. Много неща. Малко по малко... Или много по много, както си го направим! 

Беше ми АДСКИ трудно да си прибера сешоара. 

Беше ми много приятно да си оставя ризата...
И ми беше много тъпо, като обърках с коя гъба се мият чиниите вкъщи...
Толкова бързо се свиква с хубавото...
Пък и нали запомни, I'll be back :)) И този път без да ти чупя вратата хаххахха
Ох... толкова е смешно
и странно
и ново
и друго
и хубаво...

И всичко това - благодарение на една Орисница със златнa душа...

Ако не беше тя...
Ако не беше ти...
А дори не мога да кажа, че ме "удари като гръм от ясно небе", 'щото никой нормален човек не би издържал да го тресе гръм толкова време...
По-скоро си бил дъжд. И си падал тихо, без да те усетя, само с някакво смътно чувство, че всъщност ми е приятно, но аз нали по принцип искам слънце, ама пък работя много време на закрито, та по-добре да стоя далеч...
А ти.. ти просто си валял тихо.
За да станеш порой.
И да минем под дъгата.

НЕ СЕ ПОЖЕЛАВАМ НА НИКОГО!

Аз съм едно разглезено момиченце с много изисквания.
Искам като вляза вкъщи, да ми е чисто и хубаво.

Искам да имам при кого да се прибера, а не от кого да избягам.

Искам да се влюбя. Поне в себе си.

Искам денощието да започва, когато аз се събудя, и да свършва, когато аз се изморя.

Искам да пия по-малко кафе, 'щото вярно ми пожълтяват зъбите..

И искам да не си броя стотинките за кафе, докато "всички оператори са заети" да си правят свирки един на друг.

Искам да не виждам колко по-неграмотни хора от мен са по-успели от мен.

Искам да вярвам, че има Господ и че поне той ги вижда.

Искам да се скрия ..ама няма къде.

Искам да се предам, но не мога.

Искам да мисля, че това е единственото, което не мога.

Искам да не мисля толкова... когато трябва просто да НАПРАВЯ нещо.

И ако трябва да съм честна, това е само 1/милионна от всичко, което искам.

Освен това има още толкова неща, които НЕ искам, но... 'айде, тях ще ви ги спестя.

Както казах - не се пожелавам на никого.

АЗ БЯХ ДОТУК

 

Бях дотук. И всъщност

обичам вратите,

когато Аз ги затварям.

Бях дотук. (Първи път.)

Не можеш да искаш,

когато не мога да давам.

Бях дотук. (Втори път.)

Кое не разбираш?

Поне смея на глас да го кажа.

Бях дотук. (Трети път.

Този път за последно.

На четвъртия... се продавам.)

САМО ТОЗИ, КОЙТО МОЖЕ да създава, може да руши

Ще те напиша, за да те изгоря.

Както слънцето не жали пясъка

в никоя пустиня по света.

И както принца не обича просяка,

преди да влезе в неговата плът.

Ще те убия, за да те съживя.

Както художника си трие молива

и рисува по-красивото с боя

или с въглен – противоотрова

на собствената си некрасота.

           Ще те създам,

         за да те разруша.

         За да съм сигурна,

         че съм те създала.

(НЕ) МОГА да правя такива неща

Аз мога

да разказвам приказки

да вярвам в глупости

и да съсипвам нощи.

Аз мога

да играя мръсно

да мълча задълго

и да искам още.

Аз не мога

да си плюя на рогата

да губя тихо

и да моля хора.

Аз не мога

да чакам пред вратата.

Но мога

втори път

да я затворя.

НЯКОЙ ДРУГ

...Някой друг.

Разлята чаша вино...

върху бяла риза.

..и моите крака.

...Някой друг.

Размазано червило,

чорапи с бримка,

и червено по гърба.

...Някой друг.

И копчета по пода.

Парфюм с пипер,

тютюн и шоколад.   

...Някой друг.

Достатъчно набожен

да повярва

в целия ми ад.



http://www.youtube.com/watch?v=V94a-CV0FKA
*Знаех си, че след цял ден слушане, накрая ще излезе нещо:)

ЕДНО ДЪЛГО

За мене дълго, моля.

Чисто.

И без захар.

Както всяка сутрин

- и както всяка нощ.

Горчиво.

И горещо.

Ароматно.

С дъх на кожа

и на някой

..друг живот.

АКО ТЕ НЯМА...

Ако повярвам, 

ще се самоубия.

Ако не вярвам,

ще умра в невяра.

Ако те има,

ще трябва да те скрия

в ъгъла на съвестта си.

А ако те няма?

ОБЕЩАВАМ,...

...че когато стана на 40, ще си обичам сенките под очите.

Заради всички онези стари, безсънни, изживяни нощи...

СВОБОДНИ СЪЧИНЕНИЯ

Не ме гледай със тази вина -
затова са ми двете очи.
Ако в едното блести светлина,
в другото блус да звучи.

 

И няма защо да не спиш.
А аз няма защо да мълча.
Без друго ти само мълчиш,
без друго аз вече не спя.

Вземи си бонбон и си тръгвай.
Поне той да те прави щастлив.
Ако няма защо да сме мъртви,
значи има защо да грешим.

КУКЛА

Л и г л а.

Наивна и глупава.

Изтъкана от сълзливост в очите, чупливост в душата и порцелан в костите. С противно развинтено въображение.

Спрях да се оглеждам. Вярвам с периферното си зрение.

И това ми е много...

ЧЕРВЕНО И ЧЕРНО

 Ако не си достатъчно червен, по-добре да съм сама. 

         Има някакво очарование в това, вечер да палиш нощната лампа само за себе си. Ти определяш ъгъла. Ти разполагаш сенките. Ти  си играеш с фокуса, с движенията, с без фокуса, с цветовете... Ти определяш цветовете, защото ти виждаш. Ти усещаш. Ти знаеш – че всеки компромис с червеното бие на розово.

         Не ми трябва никой, който да ме обожава. Искам някой, който може да ме създава и знае как да ме руши. Но да не го прави, защото не иска без мен. Не че не  може... дори аз мога без себе си. 

         Не ми трябват и прегръдки. Искам някой, който да ме настъпва, докато танцуваме. Нарочно. За да ми напомня, че ходя по земята. Но искам да притежава самолет. Или по-добре совалка... За да знам, че с него мога и да летя.

         Не искам някой, който да е влюбен в мен, отчаяно и тъпо. Искам някой, който да се влюбва в мен по три пъти на ден и поне по два пъти на нощ, а през другото време да знам, че иска да ми крещи. Да ми затръшне вратата, да ми я фрасне в лицето, да ми счупи ако не носа, то поне токчето на новите червени обувки, които обичам малко повече от него... Но да не го прави. Защото съм красива и иска да ме сънува такава, каквато ме има.

    Всъщност, не искам никой да ме има. И аз не искам никого да имам. Искам само аз да съм и той да е.

    Но да знаем, че всеки следващ миг може да ни е последен - и това да е единственото, в което вярваме заедно.