За хората, които сме загубили...губили...убили...

Не говоря за смърт... за нея обикновено хората мълчат. Говоря за всичките пъти, когато живи се убиваме, живи си тръгваме завинаги, живи губим най-ценното, което можем да имаме у човека отсреща - усмивката му и възможността да си говорим - леко, спокойно и чисто...

Всеки е губил и губи хора, и често пазим това някъде на тихо и тъмно... Като срам, като тъга, като кошмар, за който не се разказва, за да не се сбъдне пак... Суеверия. Абсолютно излишни! Учителката ми по литература все казваше, че Господ "ми е плюл в устата", затова все си повтарям, че когато напиша нещо, трябва да ви го покажа.. не от суета, а от надежда - че понякога хаотичните ми мисли може и да предотвратят някоя и друга пакост, която сте на път да си направите... Или просто да ви стоплят, като видите, че мамка му... и друг го е живял това. И го е преживял.

Да загубиш любов

Всяка любов започва с "никога не съм се чувствал така" и завършва с "не мога да повярвам, че пак се чувствам така"... Саморазрушителната природа на илюзиите спи в оксиморона "всяка любов". А най-безумното е, че колкото и пъти да си я причиним, толкова пъти няма да се откажем... Защото няма по-противоречив инстинкт от този, да обичаш. Все едно казваш на някого

ела
аз искам да те направя щастлив
и искам само да ме обичаш
осъзнавам
че само ти можеш да ме нараниш
толкова
колкото никога не бих искал
а ти никога не би могъл
но знам че накрая
някой все пак ще го направи
и все пак те искам
сега
за утре не знам
и ти не знаеш
това е рискът
но ти ела
ако искаш

И ей така... отново и отново... нищо не приключва вече със сватбата и децата. Живеем в XXI век, моля ви... Щастието ни е пикселирано. Като изгорят повече пиксели, отколкото ни харесва, просто сменяме лаптопа... Само дето паметта на хората не е като паметта на компютрите. Нищо не се трие и всичко, което свършва, остава да тежи.

Но нищо... някой ден, претоварени и бавни, пак опитваме. Пак, защото няма нищо по-естествено от споделеността и нищо по-хубаво от това да даваш. Да усмихваш. И тая топлина, като топка енергия, да се предава от единия на другия и на първия и пак на другия и на първия и на втория и така до... помислихте си "до безкрай", нали? Би било логично, но... не.

И така, докато дойде краят.


Да загубиш приятелка

Това дори не мога да си го обясня. Няма значение колко пъти сме закъснявали заедно за училище, няма значение през колко гадости сме минали и колко пъти сме си плакали по раменете, няма значение колко гаджета сме си поделили и колко сме си подарили, колко пъти сме се смели заедно и то на какви глупости... няма, няма значение. Един ден и приятелството свършва. И точно толкова, колкото и любовта, не се връща. Никога същото. Най-ужасното нещо на това, да губиш, е че загубата не е като обождане от игличка - кратко и болезнено, а после да хване коричка и да мине. Нем... Загубата е като дране на живата ти кожа, малко по малко, с времето дере и кърви все повече, дупките стават все по-дълбоки и знаеш, че няма връщане... че дори някой да каже "стига", белезите ще останат; и никога, никога очите ти няма да бъдат същите...
Та... не ме питайте после защо предпочитам момчетата за приятели. И защо в 90% от случаите те ми остават приятели... (В останалите 10 съм ги сънувала доста, преди да си кажа...)

Да загубиш някой, който не иска да ти бъде приятел, а не може да бъде повече

Разминахме се. И във времето, и в пространството, и в характерите. Има хора, които колкото и да харесваш, никога няма да можеш да усетиш така. Интелигентни, готини, секси, споделят ти лудостите, кефят ти се на странностите, и все пак... просто не ги усещаш така. Друго е. Друга енергия, друга честота... Мразиш се, че си ги подвел, но от това тях не ги боли по-малко... И нормално - щом не могат да останат, просто си тръгват. Не знам дали с времето се научаваме как да не си играем с чувствата, нашите и чуждите. Или с времето ставаме все по-безчувствени и все по-жестоко си играем. Не знам дали с времето помъдряваме или просто загрубяваме, закърняваме, мислейки си, че сме по-силни. Такава сила си я задръжте, мерси. Аз си мечтая и на 40г. да мога да чувствам със сърцето на тийнейджърка...

Всъщност темата за загубата е просто другата страна на темата за вярата. Всяка загуба е дупка по твоето Аз, парченце открадната вяра - в конкретния човек, оттам в чувствата по принцип, оттам в целия свят... и в себе си. И е въпрос на избор, много сложен избор, с какво ще запълниш тези празноти - с двойно повече вяра, че има и друго, или с камъни, цимент, бетон, асфалтови кръпки по душата ти от памук...

Толкова за загубите, верите, дупките и пълнежите. Нищо не казах за достойнството и прошката, обаче... първото е много субективно, а на второто - още се уча...

Прекалено Вдъхновено

Представям си я как тича и танцува. С червена дълга пола и черен потник вързан през врата. С червено цвете в косата, порасналата й коса, и луди рошави къдрици. Представям си я как бяга по улиците, лети между хората и им подарява танц. Усмихва им се. За тях тя е луда. За нея... те са луди. Само дето те й се смеят, а тя им го прощава.

Имам един много сериозен проблем с този свят. Отдавна. Но чак днес го побрах в едно изречение... Аз съм просто прекалено вдъхновена. А когато не съм, имам болезнената нужда да се вдъхновя пак. 

И това често изглежда наивно, напушено, понякога почти лигаво. Чувам готина песен и се пренасям някъде. Попадам на уникален концерт и изпадам в транс. Спира ме по улиците едно 2-3 годишно сладурче, махва ми с ръка и с най-безумно невинната усмивка ми казва "Длавей. Ти накъде отивас, фкъсти ли?" и край - аз вече съм забравила за всичките гадости през деня. Толкова съм лесна, нали... 

И същевременно толкова трудна, и ми е толкова трудно...

Когато отвориш сетивата си за света, ставаш силен и уязвим едновременно. Попиваш всичко. И прекрасностите, и гадостите. И няма как да сложиш филтър на това. Или усещаш, или се ампутираш. С любовта към живота е същото като с любовта към хората. И са толкова неизбежно свързани, че чак се дразня.

Представям си я как все по-бързо, все по-задъхано, тя обикаля и търси, 

обикаля и дава, 

уморява се и продължава,

и продължава да се уморява,

всъщност тя повече им взима, отколкото им дава...
Но продължава.
Има танци, които не спират,

особено докато тя се върти, 

а тя се върти

по-бързо

и от песента.

Затова откачам от несправедливостите. Защото знам колко красота мога да взема от света и ОТКАЗВАМ да търпя простотията му! И докато имам уста, ще си я отварям, и докато имам сърце - ще правя същото... С риск много да загубя. И с надежда - много да спечеля...  

Всъщност аз нямам какво да загубя. Може да ми убивате оптимизма бавно и мъчително, може да ме ядосвате с глупостите си, можете да ми объркате личния свят и после да се правите, че нищо няма, можете да ми направите каквото си решите, но има нещо, което си е в мен и никой никога няма да може да ми го вземе. Желанието. Желанието да създавам, желанието да давам, желанието да попивам, желанието да живея, да чувствам с цялото си същество, да наричам уникално това, което за вас е просто хубаво, да мога да влизам в световете на хората, които вие подминавате, да гледам с надрусан от кеф поглед, когато вие се прозявате от умора или скука, да летя, да летя, без да ме вълнува как вие приемате това...

Човекът с уникалната китара от видеото свири от дете, но никога до днес не си е представял, че в един момент ще обикаля Европа, ще представя албума си и ще прави такава лудница с музиката си. Започва с фламенкото преди 5 години, а днес обикаля 17 държави и се кефи като луд. Значи защо аз след 5, или след 3, или след 2 години, или след 6 месеца, да нямам най-ненормално готиния живот на света, който не мога - при цялото ми вдъхновение - дори да си съчиня сега?

Знам, че мога.
И знам, че искам.

И знам, че ще се случи.
Не знам само как, ама това е най-якото. :) 

Представям си я как се върти, върти, върти, бясно, едвам издържа,
толкова е щастлива,

просто защото когато танцува

това е един друг свят,

свят, в който никой никога нищо

не може да й вземе. Може само тя да дава и тя да взима.

Може всичко...

Защото се върти, върти, все по-бързо, все по-бясно, не те чува, 

не те вижда,

 настъпва те, 

продължава, 

не те усеща, 

няма друго

няма въздух, 

няма сили

тя просто полита

и припада. 

Само в този най-върховен миг, 

когато тя реши,

можете да я свалите на земята.

Защо по дяволите

цялото ми отричане

объркване

обмисляне

опитване

отказване
изчезва

когато

отворя очи

и разбера

че пак съм те сънувала