А това, че пиша Теб, преди да си напиша репортажа, е... без коментар.
Ти просто влезе внезапно, а аз просто те пуснах бързо. Всъщност аз вече обичам да те гледам в очите.
И ми е спокойно. И ми е синьо. И ми е хубаво. И ми е топло, и сигурно, и усмихнато... Знам, че мога да ти вярвам, без да знам кога точно успях да ти повярвам.
Като момиченце. А знаеш ли,... това дори не ме ядосва.
Обикновено се съпротивлявам. Преча си сама. На себе си. Сега нямаше нито как, нито кога, нито защо да си го помисля...
Нещо като яденето ми днес. Нямаше нито как, нито кога, нито защо да ям. Май най-после ще се науча да карам на фотосинтеза... и на твоята усмивка.
От това последното малко ме е страх. Защото това с "новата ми четка за зъби" е и прекрасно, и опасно. Обаче все тая... нали разбрах къде е Рая.
Боже, реших да пиша в проза, а ме избива на рима. А това е колкото уникално, толкова и показателно, ама сега ме мързи да ти обяснявам и за тази моя лудост... сам ще разбереш. Много неща. Малко по малко... Или много по много, както си го направим!
Беше ми АДСКИ трудно да си прибера сешоара.
Беше ми много приятно да си оставя ризата...И ми беше много тъпо, като обърках с коя гъба се мият чиниите вкъщи...
Толкова бързо се свиква с хубавото...
Пък и нали запомни, I'll be back :)) И този път без да ти чупя вратата хаххахха
Ох... толкова е смешно
и странно
и ново
и друго
и хубаво...
И всичко това - благодарение на една Орисница със златнa душа...
Ако не беше тя...Ако не беше ти...
А дори не мога да кажа, че ме "удари като гръм от ясно небе", 'щото никой нормален човек не би издържал да го тресе гръм толкова време...
По-скоро си бил дъжд. И си падал тихо, без да те усетя, само с някакво смътно чувство, че всъщност ми е приятно, но аз нали по принцип искам слънце, ама пък работя много време на закрито, та по-добре да стоя далеч...
А ти.. ти просто си валял тихо.
За да станеш порой.
И да минем под дъгата.
