Сълзите имат край. Те свършват тогава, когато любовта, уважението и гордостта започнат да си удрят шамари.
В един момент болката спира да плаче. Боли толкова много, че цялата й сила е концентрирана в самото болене, не й остават сили за плач. Тогава болката говори тихо. И не звъни. И не се усмихва. Идва един момент, в който болката може само да боли...
Тогава спомените вече не са сантименти, а вещи.
Огледалото в коридора отразява само стената насреща си, а не миналото.
На снимката в рамката има двама души, които се прегръщат - не сме ние...
Просто идва един момент, в който болката се самоизцежда от всичките си превъплъщения, които преди са ти докарвали сълзи, впива се в теб и кръвожадно започва да боли. В този момент, трябва да си луд, за да вярваш, че обичаш.
И някак си, си длъжен да си тръгнеш. Всеки човек е длъжен да може да сложи точка тогава, когато може само да го боли. Дори животно би се защитило. Само хората имаме таланта да бъдем мазохисти и проклятието да мислим, че това е правилно.
Не съм егоист. Просто се уважавам достатъчно.
Точка.
Така си мисля сега. На 200 километра от най-голямата ми болка.
