На всички хора, които поискаха да си тръгнат от живота ми, но не посмяха,
на онези, които го направиха с радост,
и на онези, които с много прикривана, но нескрита болка, ме изгониха завинаги...
За първи път от близо три години
октлючвам и в дома ми няма никой.
И никой няма по-късно да се върне
нито днеска, нито утре...
И всеки път е много просто: изнасяме душите си в багажи,
събираме мечтите си във куфари,
местим се - с надежди празни,
че "следващия път ще се получи"..
На друго място, с друг човек...
(Какво да правиш, не зависи все от теб!)
Проба - грешка. Все по-малко те боли.
"Човешко е!", си казваш. А дали?
И така един, втори, трети път...
След всяка нова обич - нова смърт...
Обаче с времето, мъничко по малко,
сърцата се превръщат в изтривалки.
И ако...
И ако някой ден
някой ни вини,
че не можем вече да обичаме,
ще трябва тъжно да се съгласим,
че можехме... ала преди.
Преди обичахме.
Наистина обичахме.
