Ако не си достатъчно червен, по-добре да съм сама.
Има някакво очарование в това, вечер да палиш нощната лампа само за себе си. Ти определяш ъгъла. Ти разполагаш сенките. Ти си играеш с фокуса, с движенията, с без фокуса, с цветовете... Ти определяш цветовете, защото ти виждаш. Ти усещаш. Ти знаеш – че всеки компромис с червеното бие на розово.
Не ми трябва никой, който да ме обожава. Искам някой, който може да ме създава и знае как да ме руши. Но да не го прави, защото не иска без мен. Не че не може... дори аз мога без себе си.
Не ми трябват и прегръдки. Искам някой, който да ме настъпва, докато танцуваме. Нарочно. За да ми напомня, че ходя по земята. Но искам да притежава самолет. Или по-добре совалка... За да знам, че с него мога и да летя.
Не искам някой, който да е влюбен в мен, отчаяно и тъпо. Искам някой, който да се влюбва в мен по три пъти на ден и поне по два пъти на нощ, а през другото време да знам, че иска да ми крещи. Да ми затръшне вратата, да ми я фрасне в лицето, да ми счупи ако не носа, то поне токчето на новите червени обувки, които обичам малко повече от него... Но да не го прави. Защото съм красива и иска да ме сънува такава, каквато ме има.
Всъщност, не искам никой да ме има. И аз не искам никого да имам. Искам само аз да съм и той да е.
Но да знаем, че всеки следващ миг може да ни е последен - и това да е единственото, в което вярваме заедно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар