От самото си
начало 2014-та се опитва да ми пречи да се виждам с приятелите си и да пийвам българско
вино и полски бири с тях. И докато върло си повтарям „така няма да се разберем,
bitch”, трябва да призная, че засега тя води – тръшна ме цяла
седмица вкъщи и след като всичките чайове, инхалации, витамини, фрешове,
бонбони, капки, прахчета и прочие опити за самолекуване не ми помогнаха, реших
все пак най-накрая да отида на лекар. Не
че не си знам диагнозата – знам си я, гаден синузит, който този път не успях да
излъжа. Та, ще ходя на лекар, казах си днес сутринта. Без въобще да знам какво
приключение ме очаква.
В
поредната студена мъглива сутрин, с много усилия все пак се измъквам от
далечната Младост, топлена само от бодрата от мисъл, че трябва, трябва, ТРЯБВА
да стигна до хотел Хемус. По стечение на обстоятелствата там е личната ми
лекарка. След безумни игри на късмета с градския транспорт, които разбира се са
ежедневие, успявам все пак да стигна навреме до поликлиниката. Преди мен чака
една жена. Аз спокойно си заемам реда и зачаквам. По едно време от
стълбите до мен се появява една едва кретаща, доста възрастна баба с бастунче,
бяла коса, леко дрипави стари дрехи и торба с нещо си (знаете – портретът на
всеки втори средностатистически софиянец, когото можете да срещнете по улиците
през деня). Та, бабата видимо разстроена отива при лелките на регистратурата –
явно има нещо да им казва.
Започва
да говори бабата, тръгва да влиза в кабинката и оттам лелките започват да й
навикват: „Ама не можете от тука, бе, госпожа, това е вратата, прозорецът за
говорене е е’го там!” Бабата, кретаща, отива до прозорчето и продължава
възмутено да говори: „Как може, ми кажете, каква е тая лекарка, дето ме пращате
при нея, един час чакам и тя накрая да ме върне”. Оттам следва един безумен
разговор за това, че на лелите в регистратурата изобщо не им влизало в работата
кой лекар как реагира, че какво се очаквало от тях, че ала бала, накрая едната
лелка излиза от кабинката и буквално се разкрещява на куцащата баба, че това НЕ
Е ТЯХНА РАБОТА. Точка. Лелите не питат бабата – какъв е проблемът, лелите не
опитват да разберат защо лекарката я е върнала, лелите не й обясняват какво
може да направи в този случай. Бабата – полуглуха, полусаката, идва при мен и
аз естествено я питам. Оказва се, че жената иска да си намери нов личен лекар,
защото били променили транспорта до нейната поликлиника и вече не й било удобно
да ходи там, и тн, и прочие бабини проблеми. Обяснявам й – че това не може да
стане ей така, че срокът през декември е минал, че през юни може пак. Тя обаче
настоява, че ще чака, и остава пред кабинета на моята лична лекарка. Отстъпвам
й реда си, сядам и си вадя книгата.
През
това време от стълбите се появява една доста затлъстяла леля на средна възраст,
облечена като от бутик, с важна-важна походка и токченца. От ония, на които на
челото им пише „Аз съм шефът тук!”. Слиза лелката/шефката и отива при нашите познати
от регистратурата. Носи им някакъв календар... за новата година, очевидно.
Двете лелки в кабинката започват да се радват като дечица на близалка и да
умуват къде точно да го залепят. А лелката/шефката продължава със своите важни
наставления:
-
И тия листя тук дето сте ги залепили... свалете ги по-надолу, да скриете тия
грозни кабели – компютри, телефони...
Едната
лелка излиза от кабинката.
- Да, да, тоо..и ние така си мислехме
първоначално, ама после решихме, че е много ниско, виж! – навежда се лелката –
Няма как да четат хората!
-
Нищооо, няма значение, свалете ги долу... – отговаря лелката/шефката.
Разговорът
продължава с абсолютно излишни реплики от типа „аз това го знам, шефе, ама все
пак ще те питам, за да видиш, че го знам и колко съм примерна”, и след края му
лелката/шефката троп-троп се качва нагоре...
Когато
тя си отива, двете лелки от кабинката започват бавно и прецизно да лепят
календара и да местят разлепените листи с информация за пациентите. Прекарват
поне 15 минути, улисани в това си занимание.
-
Тук добре ли е?
-
Не, не, мааалко по-надолу...по-надолу... е, не чак толкова, по-нагоре... Ох...
или не, я дай до долу, че да ги скрием въобще тия кабели.
-
Ама тя така ли каза?
-
Ами нали така е по-хубаво...
-
Абе няма значение хубаво ли е, важното е тя така ли каза... Тук добре ли е, да
не е кривичко?
-
Добре е... Още едно милиметърче, милимундче... а така!
Искам
да си сложа слушалките и да не чувам и дума от този абсурд, но май ще бъде
малко невъзпитано, в болница съм по дяволите. Междувременно идва ред на бабата
пред мен, моята лекарка по бързата процедура я отпраща с железния аргумент „Съжалявам,
не приемам повече пациенти. Имам достатъчно.” Точка. Край. И бабата куцук-куцук,
си тръгва, сигурно за да продължи търсенето си в следващата най-близка
поликлиника. Идва моят ред, влизам, лекарката ми ме преглежда, изписва ми една
рецепта от двете страни и аз със сърце, свито при мисълта колко ще струва всичко
това, си тръгвам.
Решавам
обаче, така и така съм в центъра, поне да свърша още нещо – хайде ще отида да
си платя таксата за курса по полски. Влизам в института, който със сигурност е
много по-стерилен от болницата, от която преди малко излязох, казвам на рецепцията
за какво съм дошла – за таксата и до библиотеката, и усмихнатата млада жена ме
насочва нагоре: първо идете до библиотеката, после за таксата. Има си ред.
Отивам. Влизам в библиотеката, една леля с приличен български език ме
посреща. Обяснявам – дошла съм, за да си направя карта за библиотеката. Лелята
ме пита – на български или на полски ще чета, казвам – на полски. Тя се
интересува – уча ли полски, знам ли добре, пробва ме дори да си говорим. Питам
ме нещо конкретно ли търся, казвам – да, книги за кино. Всичко свързано с
полското кино или кино теория на полски. Лелята любезно ме кани да си сваля
якето и да си оставя чантата при нея на бюрото (да, чантата...) и преди да ме
заведе до сектора за кино, ми показва рафтове с някакви списания. „С моя
полски... май не ме е разбрала”, мисля си. Да де, ама не. Моят полски се оказа
достатъчно добър, за да разбера, че лелята ми ги подарява, за мене били. После ме води до лавиците с кино литература. Обяснява ми – те са само 4, но имало хубави
книги, да разгледам добре... А, ето, и
този сборник бил за мене, подарък. А сега нека разгледам... И да връщам всяка
книга на мястото й. Дава ми един пластмасов разделител - взимам книга, слагам го вместо нея на рафта –
за да не забравя откъде съм я взела, разглеждам книгата, ако няма да я взема –
връщам я на мястото й. Иначе било
трудно, с всички тези хиляди книги... трябвало да се спазва ред. Разбирам, Pani, разбирам. След като ми
показа 1-2 добри според нея книги, жената отива да върши работата си. По едно
време телефонът ми иззвънява и лелята идва да ми каже. Взимам го от чантата си, която разбира се не е мръднала, излизам, говоря набързо,
връщам се и решавам кои книги ще взема. Лелята любезно ми обяснява правилата за
заемане на книгата, таксите – ако я задържа в повече, депозитът за заемане на
филми и тн... Тъкмо да изляза, и лелята се сеща, че може да ми подари и календарче
– за новата година. Любезно ме изпраща, доволна, че от днес нейният стерилен
книжен дом си има още един читател. А аз продължавам към администрацията,
плащам си точно за 3 минути таксата, лелята ми пожелава, на полски разбира се,
успех, и си тръгвам.
Доволна,
че цели трима души са ми се усмихнали днес, продължавам в умиление по пътя си
към вкъщи. Я, имам смс. Мама. „Този антибиотик, който са ти изписали, струва 40
лв, а останалите лекарства поне още толкова. Купи си, аз после ще ти дам пари.”
Добре, че си плащам данъците и осигуровките всеки месец. И добре, че работя – в
национална телевизия. И добре, че съм на 24. За да може мама да ми каже, че ще
ми помогне да си купя лекарствата...
Отивам
в аптеката, поне там лелята е любезна и ми обяснява, че вместо еди-кое си
лекарство, може да ми даде друго – по-хубаво е, и е 1 лв по-евтино. Купувам си
цялата чантичка с химия и с доста олекнало портмоне най-после се прибирам на
топло, вкъщи...
***
Предполагам
прекрасно схванахте идеята на цялата тази история. Но за да се застраховам, аз
все пак ще си кажа „какво е искал да каже авторът”.
Да,
това са просто две случки. И не, това не са просто две случки. Това са два
кратки, половинчасови епизоди от живота ми, метафори - за човещината,
която срещах навсякъде, половин година в Полша, и нечовещината, която срещам всеки ден
тук. Метафори - за това за кого какво е важно. Тук дори не става дума за пари! Чувствам се като шизофреник, който всяка сутрин се събужда с мисълта „Трябва
да има как!” и всяка вечер си ляга с главоболие, от една-едничка мисъл... „Няма
смисъл”. Чудовищно е, честно. Търся си надеждата в малкото останали читави хора
тук и наистина не знам какво ще правя, ако утре те се окажат в някой
самолет. Търся си спокойствието в семейството ми, в това, че знам, че съм
близо, че винаги мога да избягам за ден-два-три, там, вкъщи, там, където са ми
всички, мама, тати, баба, дядо... и наистина не знам какво ще правя, ако ги няма тях... С цялата си кръв вярвам, че човек е длъжен да търси и да
гради своя собствен, личен смисъл в живота. Всеки ден обаче една тълпа хора ми
бият шамари тук. „К’ъв смисъл, кви 5 лв! 80 лв за лекарства. 150 лв данъци. 50 лв телефон. 50 лв за транспорт. Останалото НЕ Е НАША РАБОТА! Честита нова година!” И честно казано, въобще не искам
да си представям какво ме чака тук, когато и аз някой ден стана полуглуха,
полусаката баба.
Та,
не ми се сърдете за това писание. Така започна новата ми година. И ако в края й
ви пиша от някъде далеч, не ме съдете.
Ясно
от къде. Ясно защо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар