26: Хубава съм и в синьо

ВНИМАНИЕ: Следващите редове да се четат само в случай че моята особа ви е поне мъничко интересна, по някаква си причина. Започнах да пиша този тип "самопрегледи" на рождения си ден преди няколко години. От тогава го правя всяка година - за да мога, като стана на 70, 80, или колкото даде Господ, да имам с какво да се забавлявам. 

Няколко мига преди да заспя. И няколко глътки преди виното да стане „достатъчно“. Реших да напиша това сега, докато още танцувам празника си наум, защото всичко утре ще е пос

***

И тук някъде все пак съм заспала. Умората напоследък ме побеждава. Не знам дали е от годините, или по-скоро от случките им.

Нищо, вие си представете, че още е 30-ти. Че точно ставам на 26. Представете си каквото поискате, само внимавайте...

Чак на 26 трябваше да стана, за да разбера колко е важно да си представям по-внимателно. Да вдишам дълбоко един въздух, преди да градя въздушни кули. Защото да извличаш позитиви от грешките си, е хубаво, но да не грешиш, ми се струва по-умно някак си.

Уви, обаче – още греша. И за първи път сякаш видях цената на тези грешки в огледалото. Винаги съм се чудила как остаряват хората. Как от момиче – ще стана жена, от жена – леличка, от леличка – баба... Мислех си, че това става невидимо, че няма да забележа, а ето – за първа година видях, че лицето ми се е променило. 

Имам теория, разбира се, защо се случи това. Допускам, че когато предателствата в живота ти започнат да се броят, започват и да личат. Сега мажа тези дупки с кремове. Нощен, дневен... Гримирам ги. Усмихвам се по-широко, с ясното съзнание, че те вече са там. Нищо повече не мога да направя. Не мога да върна лицето си отпреди една година, отпреди 5, отпреди 10... Много неща човек не може да върне. Ще ми се да допълня с „а и не трябва“, но, прощавайте – и това не мога... Спрях да вярвам в „трябването“ и „нетрябването“ на вселената. Още не ми е донесла онзи голяяяяям плюс, който да компенсира всичките й минуси до момента. Чудя се понякога... хората, дето не ги боли – как ли ги учат тия "уроци"? Неуки ли си умират?!

На 26, да. А имам някакво странно усещане, че по синусоидата на годините досега съм вървяла нагоре, а от този момент слизам надолу. Кризата на средната възраст идва по навик (пак навика на представите ни!) на около 50, но и това ми се струва илюзия. Аз няма да живея 100 години. Звучи като добра идея, но няма как да стане. Спя твърде малко, влюбвам се твърде често, мечтая за много неща и ги гоня, твърде забързано.

Ама хайде стига драма и портретни планове. В общ план - тази година си я сбъднах! Беше година на път, каквато си я пожелах. Обиколих Полша сама и стигнах до Африка. Преборих се с много свои лични страхове. Открих първата си фото изложба в едно малко кино в Полша, с която показах на много хора колко е готина България. Открих също, че ми е кеф да измислям песни. Започнах да танцувам танго. Върнах се с пълна пара в телевизията и правя репортажите, които искам, по начина, по който искам. Записах магистратура по кино режисура тук, в България. Срещнах десетки прекрасни хора, някои от които буквално на улицата (хубаво е да подслушваш случайни разговори понякога). Измислих си около 10 мащабни идеи за новата година и осъзнах, че ако искам да ги видя реални, трябва за момент да натисна спирачката, да грабна инерцията на събитията в живота ми, да поспра на място и смело да сбъдвам сънищата си. И най-важното: едно по едно! Уморих се от недовършени вдъхновения. Абе, на 26 човек много неща разбира май.

А ако трябва да обобщя тази една годинка в три изречения, научих, че

Трябва да внимавам какво си пожелавам.
Най-добре е да давам точно толкова, колкото ми искат.
Каквото и да става – ще снимам, ще пиша, ще танцувам... 

Мислех това да е краят, но тъкмо да свърша - ииии нещо ми направи впечатление... Учудващо е колко съм лаконична на фона на предишните си рожденствени фермани. Лаконичността също е белег на времето, предполагам. А и има нещо красиво в пестеливостта.

Купих си една синя рокля наскоро. И странно, отива ми не по-малко от червените. Само дето не крещи, а плува. В небето, в морето, из недрата на собственото ми, малко нетипично все още, съвсем неочаквано порастване. 

Няма да спра да летя из облаците, спокойно. :-) Просто за разлика от преди - ще внимавам...

НЕ ми липсваш

Възможно ли е да ти липсва някой,
който целият попил е в теб
и който е оставил отпечатък,
както никой друг човек,
някой, който
без да знае е засвирил
по най-забравените струни в сетивата ти,
избърсал е праха от тях,
изчистил е
най-ръждясалата болка от душата ти

Как може да ти липсва някой,
който е останал във очите ти,
когото виждаш
сутрин в празната възглавница,
а вечер е последния ти дъх заспиване.

Как може да ти липсва някой,
превърнат в птица от мастило на ръката ти,
за да можеш с месеци
да се прегръщаш сам
и този някой да лети навътре,
там, където
след всичките куршуми
е останало сърцето ти.

Как може да ти липсва някой,
когато допира му,
музиката,
дишането,
цялото му същество
е в теб...

По дяволите всички разстояния!
С него сме един и същ човек.

Щастие. Конструкция

Половината от щасти'
е то
   ва,
че е преход
                   но...
другата половина
                                    е то
                                       ва,
да осъзнаеш първата.


                            Ето.  
                           Сега
                      знаете кога
                      има пълно   
                         щастие.

***

Той често свири на пиано
за по две минути. 
Сутрин,
когато излизам от вкъщи
и привечер, 
когато се връщам.
Изпраща ме
и ме посреща.
Чува стъпките ми.
Чувам пръстите му. 
Или пръстите й.
Дори не се познаваме.
Живее някъде 
един етаж 
над рутината ми. 

И когато някога замина,
тези две минути
от деня му
от деня й
ще ми липсват.
Както липсва дом.

Студена приказка

Накарай камък да роди река.

Накарай планина да се премести.

Накарай слънцето да свети през нощта.

Накарай ме да чувствам нещо...

за повече от времето, в което

пеперудата целува цвете.

По пътя / On the road

Онзи ден си занесох куфара на автомивка. За да го измият там от всички ‘’спомени’’, които – и той като мен – си беше донесъл от десетките летища, поточни линии, подлези, метра, лъскави и не толкова лъскави улици из Европа.

Още докато го вадех от шкафа, осъзнах нещо безобразно. В този шкаф аз съм си затворила щастието! Най-ценното ми, най-богатото ми нещо е всъщност този празен куфар, който ме чака, тъжен и послушен. Чака да го напълня с възможности. Чака да му кажа: хайде, заминаваме! Чака да го взема, да го натъпча до пръснати ципове с обичайното количество дрехи, обувки, мазила, сешоар, маша, книги, фототехника, лаптоп, надежди, неспокойствие, дразнене в стомаха, топка в гърлото и една дълга поредица от безсънни нощи, каквито са обикновено нощите ми преди всяко пътуване...

Не знам какво е това моето – болест, любов, мания? Аз и пътя. Осъзнах, че като се качвам в градския транспорт, винаги сядам обърната назад. И гледам пътя, който отминава. Когато се возя в кола или автобус, от дете се бия ‘’да съм до прозореца’’... И потъвам в хипнозата на несвършващата бяла лента под очите ми.

Хората казват обикновено за някое място, ‘’тук ми е хвърлен пъпа’’.. Аз имам чувството, че моят е бил изхвърлен през прозореца на някоя кола в движение, и се е търкалял, търкалял в прахоляка, после се е понесъл по вятъра, после сигурно е станал храна на някоя объркала се птичка, която в паниката си го е пуснала отвисоко... И така пъпът ми си е направил едно сериозно приключение, и до ден днешен не спира да ми го натяква.

Имало е моменти, дни, години, в които куфарите за мен бяха страшна мъка. Докато не разбрах, че трябва да изхвърля предметите от тях и да ги напълня с душата си. Докато не разбрах, че всъщост въобще не знам къде е тая ми ти моя душа, и ако искам да я намеря, трябва да я търся, и радиусът Младост 4 – Центъра не се брои за търсене... А после – докато не се прибрах от Полша... сама с два куфара, три сака, две раници и още няколко чантички. И както се сещате, да, бяха пълни с дрехи, обувки, книги, сешоар, маша,... и 800 пъти по толкова душа.

Сега съм поспряла. За малко почивка. За малко да поседна, да помисля, да си представя... Та ако ме видите седнала на някой камък, облегната на някое крайпътно дърво, със затворени очи, не си мислете, че спя... Мечтая. Наум аз вече си стягам багажа.

Чудя се дали има и дали изобщо трябва да има нещо, което някога да ме спре? Любов? Деца? Дом? Опитайте с нещо по-сериозно, моля ви се... Защото и любовта, и децата, и домът, могат да се окажат, в идеалния случай, много подвижни понятия. J А и наистина вярвам, че този свят е твърде малък, за да си го правим още по-малък...

Затова се научих. Че когато тръгвам на път, всичко, от което имам нужда, се събира в един куфар и в един телефон. Всичко, което остане извън тях, излиза и от пътя ми. По пътя си аз срещам, спирам, оставам, оставям, потеглям, запомням, забравям, или не забравям, продължавам, понякога се обръщам, понякога се връщам, понякога падам някъде встрани, но винаги се връщам и загледана в най-красивата точка на света – тази на перспективата в далечината, потеглям... пак натам, към онова, което ми се привижда там някъде...

И в този дух, макар и малко нетипично за мен, ще завърша с един цитат, който чух някога по радиото, автор неизвесетен, цитиращ – също. Смисълът беше този:

Един човек тичал по пътя. Друг, който минавал покрай него, го попитал:

- Какво правиш?

- Гоня хоризонта.

- Ама ти си луд... не можеш да стигнеш хоризонта!

- Лъжеш! – извикал първият и продължил напред...

Тhese days I brought my suitcase to the car wash, so that these guys there could wash it from all the ‘’memories’’ which it – just like me – was bringing from the decades of airports, subways, stations, glamorous and not so glamorous boulevards from around Europe.

While I was taking it out of the wardrobe, I already realized something terrible. I had locked my happiness in this wardrobe! My precious (!), my dearest thing is actually this empty suitcase, which is waiting for me, sad and obedient. It is waiting for me – to fill it with opportunities. My suitcase is waiting for me, to tell it – “Come on, let’s go!” It is waiting for me, to overpack it with the usual amount of clothes, shoes, creams, my hair dryer, my hair straightener, my books, my camera equipment, my laptop, my hopes, my thrills, the pain in my stomach, the ball in my throat, and that row of sleepless nights, which I have before every journey…

I don’t know how to call this – illness, love, mania? Me and the road. I realized, that when I take the public transport, I always take the seats looking back. And I watch the road passing behind me. Or anytime somebody gives me a ride, or if I travel by bus, I always sit next to the window, like a child… and I drill in the hypnosis of the never ending white line before my eyes.

In Bulgaria people say “My navel was thrown away here’’, when they refer to a place where they feel some connection. Well, I somehow feel that my navel was thrown away from the window of a riding car, then it was rolling in the dust, then it just flew with the wind, then it probably became the food of a mistaken bird, who, realizing the mistake, dropped it in panic from the air… And so my navel made a pretty nice journey, and it is still putting this fact right into my face, all the time till today…

There were moments, days, years, when the idea of ''suitcase'' to me meant pain. Until I found out that I have to throw the items out of it and fill it with my heart. Until I found out that actually, I don’t know at all where this stupid heart of mine really is, so if I wanna find it – I have to search for it (and the way from my neighborhood to the city centre does not count for ‘searching’!). And then… until I came back from Poland. Alone with 2 big suitcases, three more bag cases, two backpacks and several more hand bags. Well, as you can imagine, this was all full of clothes, shoes, books, hairdryer, hair straightener… but a thousand times more than that - it was full with my fulfilled heart.

Now I have stopped for a while. To have a break. To relax, to think, to imagine… So if you happen to see me sitting on a stone, leaning on a tree next to the road, with eyes closed – please, do not think that I am sleeping. I am dreaming. In my mind I am already packing my suitcase.

And I am truly wondering – is there, or should there ever be, something to stop me? Love? Kids? Home? Come on…try me on with something harder. Cuz love, as well as kids, as well as home, could turn out to be, in the best case, very flexible in life. J And I truly believe that the world is too small, for us to make it even smaller.

This is why I learnt: whenever I depart, I can pack all I need in one suitcase... and one cell phone. All that somehow is left of out of them, is out of my road too. On my road I meet, I stop, I stay, I give, I leave, I remember, I forget, or I do not forget, I move on, sometimes I look back, sometimes I go back, sometimes I fall out of the road, but always, always I go back on the track, staring at the most beautiful point in the world – the perspective in the distance. And I go on again, reaching out to the things I believe I can see, somewhere there, far away…

And in this sense, although I never do this, I would like to finish with a quote that I heard once on the radio (author – unknown). It was something like this:

A man was once running on the road. Another one, who was passing by, asked him:

- What are you doing, man?

- I am chasing the horizon.

- But you are crazy... you will never reach it!

- You lie! – the first one shouted, and kept on running…

24: Времето е щастие!

   30.12.2013

   Много е сладко да посрещнеш рождения си ден пред белия лист, дори и виртуален. Мнoго е сладко да посрещнеш рождения си ден пред себе си. С усмивка.
   Имах може би най-хубавата година от живота ми досега и съм безумно щастлива от това! И като си спомня как се чувствах на миналия си рожден ден, мога абсолютно да кажа, че се преродих.

   Mиналата година от живота ми започна точно така – с убийство. А когато те убият, имаш само две възможности: да си останеш така завинаги, или да се преродиш. Аз си избрах второто, без изобщо да знам как точно ще го направя. И ето как го направих...

   Първо, бавно и мъчително, изхвърлих от себе си всички ръждиви неща. Осъзнах (наистина осъзнах), че злобата, завистта, ревността, самосъжалението и другите им подобни чувства са най-безсмисленото нещо на света. Научих се да прощавам. Защото си дадох сметка за нещо много важно – че и аз греша (козирог съм все пак, ние късно ги проумяваме тия неща). А само който не може да греши, може да не прощава. Аз съм просто()смъртна.

   Второ, разбрах кое е най-безценното нещо в живота ми, което никога не искам да губя. Времето ми. От деня, в който се върнах в Полша след Нова година, си обещах, че всеки следващ ден ще изживявам докрай, и разбрах колко много дни бях пропуснала до тогава. А от деня, в който се прибрах в България, си обещах – че всеки следващ ден в живота ми ще бъде като тези - изживян, докрай. И поне за тази година... смея да кажа, че това наистина се случи! Знаете ли колко е прекрасно да изпълниш обещание, което сам си си дал?

   Направих толкова, толкова много неща, че спокойно мога да нарека 2013 най-пълнокръвната година от общо 24-те в живота ми... Танцувах, най-после танцувах и се чувствах невероятно от това. Ходя на курсове по режисура, продължавам с полския език и отново имам смелостта да мечтая далеч и на високо. Дипломирах се, с филм. Купих си невероятен апарат! Направих още 3 самостоятелни късометражни филма (под „самостоятелни” разбирайте извън телевизията, с един от най-добрите ми приятели). И да, вече не ме е срам да кажа, че искам да правя филми. Искам да правя филми! Може би още не знам как, може би още в главата ми е бъкано с клишета, с които трябва да се преборя, и може би въобще е адски трудно на 24 да решиш, че искаш да бъдеш режисьор. Може би. Но аз знам.. как вечер, когато заспивам, виждам кадри, чувам диалози и си представям сцени. И ще работя много. И ще гледам много, ще чета много, ще пиша много... Готова съм да направя много, за да постигна много. А дано някой ден имам и шанса, и парите, за да го направя... Вярвам, че има как. Последната година от живота ми ми върна най-важното, което май бях позагубила... Вярата, че мога. Че съм.

  Това последното, разбира се, не е резултат само от жестоко самонавиване, самоиздърпване за косата и четене на книги а ла Хорхе Букай... Имаше и още един важен фактор: хората. През 2013-та животът ми се напълни с невероятно много хора, които буквално пръщят от енергия, от мечти и от сбъдване. Явно е вярно, че когато някой си тръгва от живота ти, то е просто, за да направи място на някой друг... Е, при мен няколко души направиха място за десетки други. За хора, които вместо да ми обръщат гръб, ме погледнаха в очите и ме накараха да си спомня коя съм. Най-безценният ми подарък са тези хора... Дойдоха отникъде, пътуваха за някъде и просто решиха да поостанат... Дано да е за по-дълго! Благодаря ви!!! :)

   Спомням си, че на миналата Бъдни вечер от всички възможни баници на света ми се падна едно и също късметче – любов. И да, то се сбъдна. Само че този път – не с лице на мъж, а с лицето на жена. Не бе, споко... Имам предвид - с моето собствено лице. Дадох си сметка, че единственият неугасим източник на любов в живота ми е само калпавото ми, глупаво, поетично сърце. Разбрах, че цялата любов, която хората ми подаряват, е просто отражение на собствената ми любов към живота, която виждам във всички, във всичко и навсякъде – в мрачното време, в сбогуванията по гарите, в аромата на печени чушки, в малките ръчно правени подаръци, във виното и свещите... Поезията в моя живот съм аз. Любовта в моя живот съм аз. Всичко друго е въпрос на обстоятелства, чужда драматургия... Не, че 2013 не ми донесе доволно възможности да се влюбя, в някого. Просто този път аз обръщах гръб. С едно голямо малко изключение, което... оцених и запазих за себе си (и така го спасих). Защото иначе, да ви призная, от  стреса получавам косопад. И след всички обърнати гърбове в живота ми, всеки път ми оставаше по-малко коса, по-малко наивност и по-малко аз. Реших да сложа точка на това, преди да оплешивея.

   И пак по този повод може би, вече съм червенокоса. Нещо, за което събирах смелост плюс-минус две години... А иначе, да замина за половин година на 1500 километра, го решавам за една нощ. Хах... Не знам дали някога ще се разбера напълно. Но тази моя симпатична нерешителност май е като бенката на брадичката ми – с годините все по-малко се вижда, но си остава там, и малко или много е част от чара ми.

   Тази година на Бъдни вечер ми се падна около 300 пъти пътуване, нова работа, нов дом... Затова мога само да си пожелая новата година от живота ми да ми отвори поне 1000 х 24 нови пътища, по които да следвам откачените си мечти. Без ничий гръб, без никакви гаранции за успех. Освен вярата - на най-прекрасните хора в живота ми, и моята собствена. Вяра в мен. Защото оттук започват всички чудеса.

   А след изминалата година, имам всички основания да смятам, че те се случват!

и малко експериментален превод от тази прекрасна песен:

Доволна, днес нося навсякъде радост.

Пак се усмихвам и знам,

 че всичко ще бъде наред.

Губя се в тълпата и се търся в тази скорост.

Градя живота си на основите на любовта.

...

Около мен е тихо, пада мрак.
Аз все още слушам тази тишина.

А сърцето ми тупти и ми повтаря,

че си струва в хората да вярвам.

КАЛЕНДАРНО: Честита нова година

                От самото си начало 2014-та се опитва да ми пречи да се виждам с приятелите си и да пийвам българско вино и полски бири с тях. И докато върло си повтарям „така няма да се разберем, bitch”, трябва да призная, че засега тя води – тръшна ме цяла седмица вкъщи и след като всичките чайове, инхалации, витамини, фрешове, бонбони, капки, прахчета и прочие опити за самолекуване не ми помогнаха, реших все пак  най-накрая да отида на лекар. Не че не си знам диагнозата – знам си я, гаден синузит, който този път не успях да излъжа. Та, ще ходя на лекар, казах си днес сутринта. Без въобще да знам какво приключение ме очаква.

         В поредната студена мъглива сутрин, с много усилия все пак се измъквам от далечната Младост, топлена само от бодрата от мисъл, че трябва, трябва, ТРЯБВА да стигна до хотел Хемус. По стечение на обстоятелствата там е личната ми лекарка. След безумни игри на късмета с градския транспорт, които разбира се са ежедневие, успявам все пак да стигна навреме до поликлиниката. Преди мен чака една жена. Аз спокойно си заемам реда и зачаквам. По едно време от стълбите до мен се появява една едва кретаща, доста възрастна баба с бастунче, бяла коса, леко дрипави стари дрехи и торба с нещо си (знаете – портретът на всеки втори средностатистически софиянец, когото можете да срещнете по улиците през деня). Та, бабата видимо разстроена отива при лелките на регистратурата – явно има нещо да им казва.

       Започва да говори бабата, тръгва да влиза в кабинката и оттам лелките започват да й навикват: „Ама не можете от тука, бе, госпожа, това е вратата, прозорецът за говорене е е’го там!” Бабата, кретаща, отива до прозорчето и продължава възмутено да говори: „Как може, ми кажете, каква е тая лекарка, дето ме пращате при нея, един час чакам и тя накрая да ме върне”. Оттам следва един безумен разговор за това, че на лелите в регистратурата изобщо не им влизало в работата кой лекар как реагира, че какво се очаквало от тях, че ала бала, накрая едната лелка излиза от кабинката и буквално се разкрещява на куцащата баба, че това НЕ Е ТЯХНА РАБОТА. Точка. Лелите не питат бабата – какъв е проблемът, лелите не опитват да разберат защо лекарката я е върнала, лелите не й обясняват какво може да направи в този случай. Бабата – полуглуха, полусаката, идва при мен и аз естествено я питам. Оказва се, че жената иска да си намери нов личен лекар, защото били променили транспорта до нейната поликлиника и вече не й било удобно да ходи там, и тн, и прочие бабини проблеми. Обяснявам й – че това не може да стане ей така, че срокът през декември е минал, че през юни може пак. Тя обаче настоява, че ще чака, и остава пред кабинета на моята лична лекарка. Отстъпвам й реда си, сядам и си вадя книгата.

        През това време от стълбите се появява една доста затлъстяла леля на средна възраст, облечена като от бутик, с важна-важна походка и токченца. От ония, на които на челото им пише „Аз съм шефът тук!”. Слиза лелката/шефката и отива при нашите познати от регистратурата. Носи им някакъв календар... за новата година, очевидно. Двете лелки в кабинката започват да се радват като дечица на близалка и да умуват къде точно да го залепят. А лелката/шефката продължава със своите важни наставления:

          - И тия листя тук дето сте ги залепили... свалете ги по-надолу, да скриете тия грозни кабели – компютри, телефони...

             Едната лелка излиза от кабинката.

          -  Да, да, тоо..и ние така си мислехме първоначално, ама после решихме, че е много ниско, виж! – навежда се лелката – Няма как да четат хората!

              - Нищооо, няма значение, свалете ги долу... – отговаря лелката/шефката.

          Разговорът продължава с абсолютно излишни реплики от типа „аз това го знам, шефе, ама все пак ще те питам, за да видиш, че го знам и колко съм примерна”, и след края му лелката/шефката троп-троп се качва нагоре... 

       Когато тя си отива, двете лелки от кабинката започват бавно и прецизно да лепят календара и да местят разлепените листи с информация за пациентите. Прекарват поне 15 минути, улисани в това си занимание.

                - Тук добре ли е?

                - Не, не, мааалко по-надолу...по-надолу... е, не чак толкова, по-нагоре... Ох... или не, я дай до долу, че да ги скрием въобще тия кабели.

                - Ама тя така ли каза?

                - Ами нали така е по-хубаво...

             - Абе няма значение хубаво ли е, важното е тя така ли каза... Тук добре ли е, да не е кривичко?

                - Добре е... Още едно милиметърче, милимундче... а така!

        Искам да си сложа слушалките и да не чувам и дума от този абсурд, но май ще бъде малко невъзпитано, в болница съм по дяволите. Междувременно идва ред на бабата пред мен, моята лекарка по бързата процедура я отпраща с железния аргумент „Съжалявам, не приемам повече пациенти. Имам достатъчно.” Точка. Край. И бабата куцук-куцук, си тръгва, сигурно за да продължи търсенето си в следващата най-близка поликлиника. Идва моят ред, влизам, лекарката ми ме преглежда, изписва ми една рецепта от двете страни и аз със сърце, свито при мисълта колко ще струва всичко това, си тръгвам.

         Решавам обаче, така и така съм в центъра, поне да свърша още нещо – хайде ще отида да си платя таксата за курса по полски. Влизам в института, който със сигурност е много по-стерилен от болницата, от която преди малко излязох, казвам на рецепцията за какво съм дошла – за таксата и до библиотеката, и усмихнатата млада жена ме насочва нагоре: първо идете до библиотеката, после за таксата. Има си ред. Отивам. Влизам в библиотеката, една леля с приличен български език ме посреща. Обяснявам – дошла съм, за да си направя карта за библиотеката. Лелята ме пита – на български или на полски ще чета, казвам – на полски. Тя се интересува – уча ли полски, знам ли добре, пробва ме дори да си говорим. Питам ме нещо конкретно ли търся, казвам – да, книги за кино. Всичко свързано с полското кино или кино теория на полски. Лелята любезно ме кани да си сваля якето и да си оставя чантата при нея на бюрото (да, чантата...) и преди да ме заведе до сектора за кино, ми показва рафтове с някакви списания. „С моя полски... май не ме е разбрала”, мисля си. Да де, ама не. Моят полски се оказа достатъчно добър, за да разбера, че лелята ми ги подарява, за мене били. После ме води до лавиците с кино литература. Обяснява ми – те са само 4, но имало хубави книги, да разгледам добре...  А, ето, и този сборник бил за мене, подарък. А сега нека разгледам... И да връщам всяка книга на мястото й. Дава ми един пластмасов разделител -  взимам книга, слагам го вместо нея на рафта – за да не забравя откъде съм я взела, разглеждам книгата, ако няма да я взема – връщам я на мястото й.  Иначе било трудно, с всички тези хиляди книги... трябвало да се спазва ред. Разбирам, Pani, разбирам. След като ми показа 1-2 добри според нея книги, жената отива да върши работата си. По едно време телефонът ми иззвънява и лелята идва да ми каже. Взимам го от чантата си, която разбира се не е мръднала, излизам, говоря набързо, връщам се и решавам кои книги ще взема. Лелята любезно ми обяснява правилата за заемане на книгата, таксите – ако я задържа в повече, депозитът за заемане на филми и тн... Тъкмо да изляза, и лелята се сеща, че може да ми подари и календарче – за новата година. Любезно ме изпраща, доволна, че от днес нейният стерилен книжен дом си има още един читател. А аз продължавам към администрацията, плащам си точно за 3 минути таксата, лелята ми пожелава, на полски разбира се, успех, и си тръгвам.

       Доволна, че цели трима души са ми се усмихнали днес, продължавам в умиление по пътя си към вкъщи. Я, имам смс. Мама. „Този антибиотик, който са ти изписали, струва 40 лв, а останалите лекарства поне още толкова. Купи си, аз после ще ти дам пари.” Добре, че си плащам данъците и осигуровките всеки месец. И добре, че работя – в национална телевизия. И добре, че съм на 24. За да може мама да ми каже, че ще ми помогне да си купя лекарствата...

    Отивам в аптеката, поне там лелята е любезна и ми обяснява, че вместо еди-кое си лекарство, може да ми даде друго – по-хубаво е, и е 1 лв по-евтино. Купувам си цялата чантичка с химия и с доста олекнало портмоне най-после се прибирам на топло, вкъщи...

         ***    

         Предполагам прекрасно схванахте идеята на цялата тази история. Но за да се застраховам, аз все пак ще си кажа „какво е искал да каже авторът”.

         Да, това са просто две случки. И не, това не са просто две случки. Това са два кратки, половинчасови епизоди от живота ми, метафори - за човещината, която срещах навсякъде, половин година в Полша, и нечовещината, която срещам всеки ден тук. Метафори - за това за кого какво е важно. Тук дори не става дума за пари! Чувствам се като шизофреник, който всяка сутрин се събужда с мисълта „Трябва да има как!” и всяка вечер си ляга с главоболие, от една-едничка мисъл... „Няма смисъл”. Чудовищно е, честно. Търся си надеждата в малкото останали читави хора тук и наистина не знам какво ще правя, ако утре те се окажат в някой самолет. Търся си спокойствието в семейството ми, в това, че знам, че съм близо, че винаги мога да избягам за ден-два-три, там, вкъщи, там, където са ми всички, мама, тати, баба, дядо... и наистина не знам какво ще правя, ако ги няма тях... С цялата си кръв вярвам, че човек е длъжен да търси и да гради своя собствен, личен смисъл в живота. Всеки ден обаче една тълпа хора ми бият шамари тук. „К’ъв смисъл, кви 5 лв! 80 лв за лекарства. 150 лв данъци.  50 лв телефон. 50 лв за транспорт. Останалото НЕ Е НАША РАБОТА! Честита нова година!” И честно казано, въобще не искам да си представям какво ме чака тук, когато и аз някой ден стана полуглуха, полусаката баба. 

         Та, не ми се сърдете за това писание. Така започна новата ми година. И ако в края й ви пиша от някъде далеч, не ме съдете. 

          Ясно от къде. Ясно защо.

НАИВНИЦИ 2013

Те са усмихнати, почти глуповати, често весели, все умислени, замечтани и унесени... Няма как да ги сбъркате. Носят шарени, удобни дрехи, и чанти, които обикновено са пълни с идеи, които те обикновено сбъдват. Вярват в измислици. Като тази, че няма невъзможни неща.
***
Аз съм най-голямата щастливка на света, че животът ми е пълен с такива хора! Всеки от тях е едно малко слънце в сивия свят, в който ми се налага да съществувам...

Замислих се, че аз всъщност винаги съм ги търсила, но не винаги съм имала късмета да ги срещам. Последната година от живота ми обаче беше изключителна в това отношение - от небето ми буквално заваляха усмихнати хора, които по един или друг начин останаха в живота ми. Дали защото разбрах колко е голямо небето, дали защото най-после си отворих очите и се погледнах в огледалото, не знам..но факт - светът ми вече е супер, супер шарен! :)

И ей тук загубих половината си читатели! Чатнахте, че "и аз съм от тях", нали? Отнесена и летяща в облаците, дразнещо позитивна и наивна... Точно тук обаче искам да ви попитам нещо. 

Нали не си мислите, че всички тези смешковци, които се разхождат вечно усмихнати покрай вас, са галеници на вселената? Че нищо не са видели от тоя живот? Че не водят и те всеки ден борба да оцелеят? Че никой никога не им е затръшвал врати, че всичко винаги им е лесно и абстрактно, и чудесно? Напротив. И те живеят в същия този свят, в който живеете и вие. Разликата е, че те просто не му позволят да счупи духа им.

Е добре де, може и да ни се случва понякога. Защото богатата душа е често мека. И само човек, който може да мечтае, може да боли. Но всеки път, когато ни отрежат крилете - безпощадно и от раз - ние си ги отглеждаме наново. Страдаме, охкаме, мрънкаме, ама накрая пак политаме. Налага се просто! Тая земя ни е мааалко тясна, а и аман от задръствания и катастрофи по нея, честно...

Така че, моля, не ми се сърдете и не ме съдете, че летя в облаците. Била съм и на дъното, но там нещо не ми хареса... А оттам човек се връща бавно. И трудно. Първо пълзешком, после пак се учи да стъпва по земята, после пак си отглежда крилата и накрая - пак нагоре... НО това е само в случай, че има душа на наивник, който не се отказва!

Точно тези прекрасни "наивници" ми помогнаха да си построя пак света, и то по-хубав от преди... Всеки от тях ми дава парченце дух, което носи в живота ми парченце пълнота. И после защо ми светели очите... :) Ами как няма! Всеки ден срещам хора, които ме заразяват с вдъхновението си, палят ме с идеите си и ме прегръщат с най-големите си и топли сърца. Имам толкова безобразно готини приятели, които са готови да преобърнат и този свят, и който още се наложи - все пак, в голяма вселена живеем... И продължавам, продължавам да срещам нови такива хора, които ми дават надежда, че ИМА надежда - дори тук, на тази планета и в тази България...

Та, да. Очите ми в последно време са пълни. И светят. 

Добре де, може и да има едно малко празно парченце в живота ми, но и то е празно не заради тъга или остра липса, а заради вяра. Вяра, която впрочем също нееднократно се опитаха да ми откраднат, ама ня-ма! ;)) Не си я давам... Знам си, че някъде там има някой, който мечтае толкова високо, колкото мен, някой, който също като мен не може да спи вечер, защото вместо глупости сънува филми, някой, който е сигурен, че тоя живот няма да му стигне и затова отсега си е намислил n-броя мечти за следващия, някой, който е готов да тръгне още утре с мен за... Рим, или Зимбабве, или Кот д'Ивоар, както и да се пише това, и където и да беше това... И когато този някой се приближи, парченцата ще са още по-пълни (а дотогава му е позволено да се заблуждава с други готини хора, на мен - също;) ) И казвам "приближи", а не "появи", защото той може и вече да се е появил, ама каквато съм шматка, да не съм разбрала...;)

Така де, наивниците освен всичко друго сме и малко разсеяни хора. Просто обикновено си мислим за по-важни неща от тези, с които ни бодете очите. Защото единственият ни начин да се справяме всеки ден с неизбежното и видимото, е като вярваме в невидимото. 

И като го постигаме.

За хората, които сме загубили...губили...убили...

Не говоря за смърт... за нея обикновено хората мълчат. Говоря за всичките пъти, когато живи се убиваме, живи си тръгваме завинаги, живи губим най-ценното, което можем да имаме у човека отсреща - усмивката му и възможността да си говорим - леко, спокойно и чисто...

Всеки е губил и губи хора, и често пазим това някъде на тихо и тъмно... Като срам, като тъга, като кошмар, за който не се разказва, за да не се сбъдне пак... Суеверия. Абсолютно излишни! Учителката ми по литература все казваше, че Господ "ми е плюл в устата", затова все си повтарям, че когато напиша нещо, трябва да ви го покажа.. не от суета, а от надежда - че понякога хаотичните ми мисли може и да предотвратят някоя и друга пакост, която сте на път да си направите... Или просто да ви стоплят, като видите, че мамка му... и друг го е живял това. И го е преживял.

Да загубиш любов

Всяка любов започва с "никога не съм се чувствал така" и завършва с "не мога да повярвам, че пак се чувствам така"... Саморазрушителната природа на илюзиите спи в оксиморона "всяка любов". А най-безумното е, че колкото и пъти да си я причиним, толкова пъти няма да се откажем... Защото няма по-противоречив инстинкт от този, да обичаш. Все едно казваш на някого

ела
аз искам да те направя щастлив
и искам само да ме обичаш
осъзнавам
че само ти можеш да ме нараниш
толкова
колкото никога не бих искал
а ти никога не би могъл
но знам че накрая
някой все пак ще го направи
и все пак те искам
сега
за утре не знам
и ти не знаеш
това е рискът
но ти ела
ако искаш

И ей така... отново и отново... нищо не приключва вече със сватбата и децата. Живеем в XXI век, моля ви... Щастието ни е пикселирано. Като изгорят повече пиксели, отколкото ни харесва, просто сменяме лаптопа... Само дето паметта на хората не е като паметта на компютрите. Нищо не се трие и всичко, което свършва, остава да тежи.

Но нищо... някой ден, претоварени и бавни, пак опитваме. Пак, защото няма нищо по-естествено от споделеността и нищо по-хубаво от това да даваш. Да усмихваш. И тая топлина, като топка енергия, да се предава от единия на другия и на първия и пак на другия и на първия и на втория и така до... помислихте си "до безкрай", нали? Би било логично, но... не.

И така, докато дойде краят.


Да загубиш приятелка

Това дори не мога да си го обясня. Няма значение колко пъти сме закъснявали заедно за училище, няма значение през колко гадости сме минали и колко пъти сме си плакали по раменете, няма значение колко гаджета сме си поделили и колко сме си подарили, колко пъти сме се смели заедно и то на какви глупости... няма, няма значение. Един ден и приятелството свършва. И точно толкова, колкото и любовта, не се връща. Никога същото. Най-ужасното нещо на това, да губиш, е че загубата не е като обождане от игличка - кратко и болезнено, а после да хване коричка и да мине. Нем... Загубата е като дране на живата ти кожа, малко по малко, с времето дере и кърви все повече, дупките стават все по-дълбоки и знаеш, че няма връщане... че дори някой да каже "стига", белезите ще останат; и никога, никога очите ти няма да бъдат същите...
Та... не ме питайте после защо предпочитам момчетата за приятели. И защо в 90% от случаите те ми остават приятели... (В останалите 10 съм ги сънувала доста, преди да си кажа...)

Да загубиш някой, който не иска да ти бъде приятел, а не може да бъде повече

Разминахме се. И във времето, и в пространството, и в характерите. Има хора, които колкото и да харесваш, никога няма да можеш да усетиш така. Интелигентни, готини, секси, споделят ти лудостите, кефят ти се на странностите, и все пак... просто не ги усещаш така. Друго е. Друга енергия, друга честота... Мразиш се, че си ги подвел, но от това тях не ги боли по-малко... И нормално - щом не могат да останат, просто си тръгват. Не знам дали с времето се научаваме как да не си играем с чувствата, нашите и чуждите. Или с времето ставаме все по-безчувствени и все по-жестоко си играем. Не знам дали с времето помъдряваме или просто загрубяваме, закърняваме, мислейки си, че сме по-силни. Такава сила си я задръжте, мерси. Аз си мечтая и на 40г. да мога да чувствам със сърцето на тийнейджърка...

Всъщност темата за загубата е просто другата страна на темата за вярата. Всяка загуба е дупка по твоето Аз, парченце открадната вяра - в конкретния човек, оттам в чувствата по принцип, оттам в целия свят... и в себе си. И е въпрос на избор, много сложен избор, с какво ще запълниш тези празноти - с двойно повече вяра, че има и друго, или с камъни, цимент, бетон, асфалтови кръпки по душата ти от памук...

Толкова за загубите, верите, дупките и пълнежите. Нищо не казах за достойнството и прошката, обаче... първото е много субективно, а на второто - още се уча...

Прекалено Вдъхновено

Представям си я как тича и танцува. С червена дълга пола и черен потник вързан през врата. С червено цвете в косата, порасналата й коса, и луди рошави къдрици. Представям си я как бяга по улиците, лети между хората и им подарява танц. Усмихва им се. За тях тя е луда. За нея... те са луди. Само дето те й се смеят, а тя им го прощава.

Имам един много сериозен проблем с този свят. Отдавна. Но чак днес го побрах в едно изречение... Аз съм просто прекалено вдъхновена. А когато не съм, имам болезнената нужда да се вдъхновя пак. 

И това често изглежда наивно, напушено, понякога почти лигаво. Чувам готина песен и се пренасям някъде. Попадам на уникален концерт и изпадам в транс. Спира ме по улиците едно 2-3 годишно сладурче, махва ми с ръка и с най-безумно невинната усмивка ми казва "Длавей. Ти накъде отивас, фкъсти ли?" и край - аз вече съм забравила за всичките гадости през деня. Толкова съм лесна, нали... 

И същевременно толкова трудна, и ми е толкова трудно...

Когато отвориш сетивата си за света, ставаш силен и уязвим едновременно. Попиваш всичко. И прекрасностите, и гадостите. И няма как да сложиш филтър на това. Или усещаш, или се ампутираш. С любовта към живота е същото като с любовта към хората. И са толкова неизбежно свързани, че чак се дразня.

Представям си я как все по-бързо, все по-задъхано, тя обикаля и търси, 

обикаля и дава, 

уморява се и продължава,

и продължава да се уморява,

всъщност тя повече им взима, отколкото им дава...
Но продължава.
Има танци, които не спират,

особено докато тя се върти, 

а тя се върти

по-бързо

и от песента.

Затова откачам от несправедливостите. Защото знам колко красота мога да взема от света и ОТКАЗВАМ да търпя простотията му! И докато имам уста, ще си я отварям, и докато имам сърце - ще правя същото... С риск много да загубя. И с надежда - много да спечеля...  

Всъщност аз нямам какво да загубя. Може да ми убивате оптимизма бавно и мъчително, може да ме ядосвате с глупостите си, можете да ми объркате личния свят и после да се правите, че нищо няма, можете да ми направите каквото си решите, но има нещо, което си е в мен и никой никога няма да може да ми го вземе. Желанието. Желанието да създавам, желанието да давам, желанието да попивам, желанието да живея, да чувствам с цялото си същество, да наричам уникално това, което за вас е просто хубаво, да мога да влизам в световете на хората, които вие подминавате, да гледам с надрусан от кеф поглед, когато вие се прозявате от умора или скука, да летя, да летя, без да ме вълнува как вие приемате това...

Човекът с уникалната китара от видеото свири от дете, но никога до днес не си е представял, че в един момент ще обикаля Европа, ще представя албума си и ще прави такава лудница с музиката си. Започва с фламенкото преди 5 години, а днес обикаля 17 държави и се кефи като луд. Значи защо аз след 5, или след 3, или след 2 години, или след 6 месеца, да нямам най-ненормално готиния живот на света, който не мога - при цялото ми вдъхновение - дори да си съчиня сега?

Знам, че мога.
И знам, че искам.

И знам, че ще се случи.
Не знам само как, ама това е най-якото. :) 

Представям си я как се върти, върти, върти, бясно, едвам издържа,
толкова е щастлива,

просто защото когато танцува

това е един друг свят,

свят, в който никой никога нищо

не може да й вземе. Може само тя да дава и тя да взима.

Може всичко...

Защото се върти, върти, все по-бързо, все по-бясно, не те чува, 

не те вижда,

 настъпва те, 

продължава, 

не те усеща, 

няма друго

няма въздух, 

няма сили

тя просто полита

и припада. 

Само в този най-върховен миг, 

когато тя реши,

можете да я свалите на земята.

Защо по дяволите

цялото ми отричане

объркване

обмисляне

опитване

отказване
изчезва

когато

отворя очи

и разбера

че пак съм те сънувала

Пушенето убива

Вярата в душата ми
е като цигарата в ръката ми -
аз я паля,
тя сама угасва.

Казват, че и времето
има пръст в това.
И че само мазохистите
си палят пак,

знаейки
че се убиват.

Кажи,
запалка имаш ли?

Преходно. пРОЗАично. Потенциално поетично.

Не знам дали ще напиша нещо мъдро или нещо хиперактивно, не знам дали съм меланхолик или холерик, не знам дали ме харесвате в бяло или в червено, и не искам да знам... Във вените ми текат реки от емоции, които трябва да се ВЛЕЯТ в едно море от думи.
Не знам обаче откъде започват тези реки. От много планини навярно. Ще опитам да не звучат много хаотично :)

Всичко на този свят е преходно. И в това е чарът и болката на живота. Прекрасно знаете какво искам да кажа. Преходността е най-голямото ни богатство. Всяка дупка в душите ни зейва, за да я напълним с нещо ново, непознато и велико... Да живее преходността, най-страшния враг на рутината!
А рутината е най-големият ми ужас. Собствената ми рутина, работната ми рутина, рутината на автобусите, рутината на мобилния ми фейсбук, рутината на продавачката в бюфета, рутината на целувките, рутината на всички рутини, рутината ме побърква... Всяка по навик изживяна секунда е секунда несъзнателно самоубийство. Единственото, което може да се противопостави на рутината, е енергията, огънят, пулсът ни за живот... Животът е абсолютното отрицание на рутината, защото той, за разлика от рутината, ВЪРВИ, ТЕЧЕ, докато рутината се върти, стои, пълзи... мразя я с всичките си жили. 

Сигурно затова си купих рози. В саксия. За шарения ми, слънчев балкон.

Вие знаете ли колко живи са розите? Сега разбирам защо именно те са един от главните герои в "Малкият принц".

Розите са един прекрасен приятел, когато знаеш как да ги обичаш. Розите могат да ти кажат толкова неща с мълчанието си, колкото и най-умният човек не може да каже с думи. Имам ги от 2 седмици, а вече ги чувствам като приятели от цял живот...
Първо, розите въобще не се продават толкова лесно. Когато си ги купите и "просто" ги сложите на ново място, те първо се съпротивляват. Спаружват се. Не могат така лесно да свикнат с новата светлина, с новия въздух, с новата вода, с която ще ги поливате... Поизсъхват някой и друг цвят, пробват ви - дали ще ги изхвърлите при първия конфликт, или ще повярвате в красотата им, която след известно време са готови да ви подарят. Ако покажете, че искате наистина да ги отглеждате, готови са и да извадят нови пъпки. Спрете ли за ден-два, позабравите ли ги, пак се спаружват.

Истинско удоволствие е сутрин, като се събудя, да започна деня си с тях. Направо не знам какво ще правя зимата, когато на балкона ми ще стърчат само обещаващите им стъбълца. Сега, когато е лято, когато стана и си измия очите, първото, което правя, е да отида да ги поздравя. Още преди да съм си направила кафето, събуждам тях. Поливам ги и гледам с радост как пият, колко са жадни за вода, за топлина, за грижа... После ги пръскам, така прочетох, че трябвало. Обаче понеже си нямам пръскало, си измислих мои начини как да им опръскам хубаво листенцата. Поливам ги през пръсти, например, после с ръце пръскам малки капчици, а накрая ги галя, за да разнеса водата. Галили ли сте някога рози? Да бе, рози с бодли! Суууупер приятно е... В началото като че ли ме драскаха повече. Сега не знам дали те ми повярваха или просто аз свикнах с тях, но вече лекичкото им подраскване ми е приятно. Кара ме да усещам, че съм положила грижа за някого.
Айде само не ми се смейте сега, че казах "някого", все едно са одушевени лица. Точно такива са! И как само го демонстрират, деликатно и високопарно... Шарени красиви фукли...

Обожавам също да им събирам изсъхналите листенца от корените и да ги изхвърлям... Буквално за секунди връщам блясъка на зеленината им и се усмихвам.

А пъпките! Лелеее, новите пъпки! Каква радост е да ги гледам всяка сутрин, как малко по малко разцъфват... Най-прекрасната благодарност на розата - да цъфти...

Разбира се, и това го прави по свой начин. В началото бях супер фрустрирана, че - как така, видите ли, докато едни цветове се отварят, други вехнат? Бива ли такава несъвършена роза! Ееееми да, ама и розите, като всичко живо, се осланят на преходността. Докато най-красивата част от тях се ражда, две стари, най-красиви допреди ден-два, сега умират... И после ми кажете, че не мога да се уча за отношенията ми с хората от отношенията ми с розите...

Много се надявам, че успявам да го кажа достатъчно красиво. Първо, за да бъда разбрана, и второ, защото розите ми заслужават. Като не мога да пиша вече поезия, дано поне пиша достатъчно добра проза.

Впрочем, и това е изключително красноречиво. Чак сега си схванах логиката.

Влюбвам се-> пиша поезия -> пиша супер яките щастливи стихове -> появяват се първите проблеми -> пиша първите си тъжни стихове -> хората се сдухват -> проблемите се задълбочават -> започвам да пиша в проза, щото вече нищо красиво не излиза -> вече НЕ МОГА да пиша поезия -> спирам да пиша -> край. точка точка точка раздяла -> пиша квото ми падне, до момента, в който разбера, че не мога да пиша вече стихове... и така докато не се появи някой нов муз.

Не че не се научих да се обичам. Лелеее, колко се научих... При това без въобще да се замотавам с някакви смотльовци. НИ-ЩО подобно:) Забавлявам се до усмивките им, толкоз. Очите им са най-красивите огледала. Не ми трябват развалени от времето желания. Началото, усмивките, красотата на фантазиите, скрити зад тия усмивки, неловките "просто шеги", как се казвам, няма да го запомниш, бас, печеля, пусни ми песен, пффффф пак изтрещявам... С никой мъж няма да мога да танцувам така, както танцувам сама. Ша ля ля... :)

Дори сега си слушам най-якия дръм ен бейз от вчерашната дискотека, вместо лигаво лирично пиано, което много повече би подхождало на вино и свещ посред нощ. Ама, сещате се, не ми пука какво би и какво не би. Единственото, с което се съобразявам в 3:40, когато трябва да стана в 7, са собствените ми лудости... Тоооооооолкова е хубаво, да правиш това, което искаш, без това да се разминава с нечии други искания, без да питаш, без да разочароваш, без да ощетяваш собственото си щастие в името на някой друг, който най-вероятно след време ще ти счупи всичко.... и спестовната душа, и щедрото сърце, и спестеното щастие...

А, впрочем, едно последно нещо:
Отказвам да повярвам, че още съм тъжна!!!! Да де, ама вчера пак ме питаха. "За това ли си тъжна?"... Лелее, стига бе, моме, да ме беше видяла преди 8 месеца! Не съм тъжна, усмихвам се, танцувам си, е, може и да съм се поунесла в спомени на някоя песен, ама недей така, не съм тъжна.. Отказвам да съм тъжна! Искам си усмивката и енергията и кипенето на сърцето, които са си истински мои, без да ми е гузно, че нещо съм загубила, нещо, което е трябвало да си иде, нещо, което Е ИЗБРАЛО да се самозагуби от живота ми... Е, да, остават празноти. Неизбежни, незаличими, незабравими болки, които някой ден ще разказвам на дъщеря си. Не мога да ги запълня. Но мога поне да ги скрия с най-искрената си, най-щурата си, най-младата си прекрасна 6761873187348-каратова, светеща, начервена в червено, луда, заразителна УСМИВКА!!! :) От утре обещавам да се усмихвам, повече отколкото мога, и така всеки ден да мога повече от вчера.
Защото аз съм толкова богата...
Имам мама и тате, имам егати голямото лудо семейство, имам розите си, имам прозата си, имам слънцето всяка сутрин на балкона си, имам два крака, които чупя от танци и душа, която си пее цял ден, имам възможността

всеки нов ден

да се окаже деня,

в който ще започна да пиша пак поезия.

"Щом пак изгрява слънце, това е нов шанс, да знаеш. От чичо ти Киро."
Ей това ми каза днес един мъдър човек, който 74 години вярва в киното и в това, че само сърцето не си почива... Затова го щади, всяка вечер. С водка с кола. Полската ми душа и режисьорското ми сърце адмирират този човек.:))

Лека нощ...

Граматика на живота

С оглед на бързо променящата се действителност, от любов към езика и с цел улесняване на комуникативната реалност, имам предложение към експертите в БАН. Предлагам в българския език да се въведат две нови граматически времена:

1) бъдеще неизживяно в миналото
и 2) мамка му, и двамата загубихме, но ти загуби повече

Сега, като се замисля, може да се прецизира и употребата на сегашното време. То може да се префасонира в "сегашно уникално време". Единствено, необратимо, безценно, прекрасно заради самата си същност сегашно уникално време.

Докато пишех тези 3 абзаца, три минути от него вече изтекоха. Повече не искам да отделя.

БЕЗ.СЪН.НО...

Поредната безсънна нощ...
От Полша насам, забравих какво е нормален сън.

Измъчвам себе си с по 4-5 часа спане на нощ. Нарочно не си лягам. Работя до късно, описвам до късно, чатя си с хора до късно, слушам музика до късно, правя какво ли не до два, три, понякога до четири сутринта, само и само да мога, когато си легна, да заспя на мига. Чак сега разбирам защо го правя -просто така се спасявам. Спасявам се от студа, от мислите и от сълзите, които злобно ме причакват всяка нощ, дебнат ме, и всяка капка от енергията ми - обръщат срещу мен...
В момента имам сили само за две неща: да бездействам и да преобърна света. Минавам от състояния на краен мързел - в хиперактивност и обратното. Първото обаче гледам да го избягвам. Мразя мързела. МРАЗЯ нищоправенето. Болезнен егоист съм за всяка секунда от живота ми! Затова - избягвам го...да... или ако се отпусна, това винаги завършва с нещо креативно, с нещо "избило", с нещо написано или нещо заснето...
Чувствам някакво много, ама много хаотично, неопределено, аморфно чувство на надежда в себе си. На надежда за себе си. Не знам за какво и не знам от какво. Знам, че вървя по пътя. Не знам къде ще стигна. Знам, че имам хиляди посоки пред себе си. Знам, че изборът сега си е само мой. Знам, че най-после, най-после съм в центъра на света, на моя си свят, и това е колкото тежко и объркващо, толкова и сладко. Мога да избера всичко... И трябва много да внимавам, защото всеки избор - от закуската на сутринта до това, кого да оставиш в живота си и кого да разкараш, всеки избор има последствия. И ако избирам сама, ще си нося всичкото кръстове сама...

Мда...

Поредната безсънна нощ.
Тоя блог вярно ми стана като дневник.
Дано поне тук нямам недоброжелатели, както във фейсбук, където никога, ама никога няма да кача дори една снимка вече. Ще си споделям аз щастието... за чий.....?!
Няма. И щастието, и нещастието са си само мои сега. Е добре де, и ваши, ако четете, ама ако четете пък, значи ви пука.
Всъщност, много се чудя - кой го чете това нещо?!
Имала съм била над 2000 прочита... хммм...
Ама така де. Аз винаги се подценявам. Просто 'щото знам, че винаги мога още...
Освен сега.
3 часа е. Май е крайно време да поспя...

Размисли без страсти

               Когато става въпрос за мен и любов, винаги става въпрос за разбити сърца. За натрошени на сол души. За безотговорни убийства и още по-безотговорни самоубийства.

Не мога да повярвам, че съм чак толкова специална...

                Не мога ли ПРОСТО да бъда с някой? ПРОСТО да се забавлявам? ПРОСТО да чукам и ПРОСТО да  ме чукат, вместо всеки път лудо да ме обичат, а после лудо да ме убиват? ПРОСТО ЕЙ ТАКА, ДА БЪДА ПРОСТА, а не сложна, прекрасна, дълбока и винаги страдаща от всичко това...

                Не мога...
                Под ягодите, не мога...

                Затова ще бъда сама.  От уважение към себе си, ще бъда сама. Не за да не ме наранят.. то е ясно, някой ден като се излъжа пак, пак ще ме наранят... Дори и този път по случайност да не ме зарежат. Ще ме наранят, защото разочарованието винаги върви ръка за ръка с големите надежди, а те ВИНАГИ вървят ръка за ръка с истинската любов... Та, не от страх искам да съм сама. А просто защото, когато човек обича твърде често, се обезценява. Убива специалността на любовта си. Аз не съм машина за влюбване и разлюбване. Искам да си почина... Вече като гледам влюбени двойки по пейките, не ми става хич мило. Гнус ме е, гадно ми е... защото знам какво ще им се случи след някой друг месец или година. Ще страдат. Ще плачат. Ще си спомнят всичките тия целувки и пейки и ще им се повръща от болка...

                 Няма по-голямо лицемерие от тия две думи, които изричаме с най-голямата, чиста, детска вяра. „Обичам те”. Сега. Тук. И това е всичко. Никой не говори за „утре”. А „завинаги” го има само в рок баладите. И то обикновено в тези за разбити сърца. Обичта след смъртта. След като са те убили. Обич-рана, посолена с болка. Обичта на убития. Само тя е вечна. Дори тези, които си казват „завинаги” в бяла рокля и черен костюм, дори те после делят имущество, чупят детски мечти, или просто накрая спят в различни стаи, живеят различни животи и мечтаят за различни неща, или дори за различни хора...

                  Няма „завинаги”. Вечността е само в онези малки секунди, кратките мигове, в които вселената замръзва, времето спира и чувстваш цялата любов в себе си. Ето това е вечността. И най-добре  е, когато достигнеш онзи неин пик, онази велика всемирна сърцевина, когато си точно в окото на вечността, най-добре е точно тогава да осъзнаеш, че и тя има край. Всичко има край. Дори животът ти. Можеш ли НАИСТИНА да си го представиш? Че някой ден просто ще затвориш очи за последно?            

                  И как ще се чувстваш в този миг? Какво ще има значение? Колко пропилени мигове ще си спомниш? Колко изпълнени мигове ще си спомниш? И от кои ще те боли повече? Не мога да си представя такава болка... да знаеш, че животът ти ще свърши... моля се това да ми се случи някой ден, когато съм много, много стара, и да се случи, докато спя... Не искам да си спомням нищо.... Няма по-носталгичен човек на тоя свят от мен... Не искам да си спомням, как цял живот съм си спомняла, и колко много съм пропуснала заради това...

                 И като заговорих за пропуснатите неща, не можете да си представите колко счупени хора установих, че познавам. Счупени хора. Такива, които са били толкова наранени, че повече не могат да живеят както преди, не могат да вярват, не искат, защоооо, защо, като всичко свършва!... Никой никога не е щастлив за дълго. Разделените хора не могат да преживеят раздялата. А тези, които са дълги години заедно, не могат да преживеят, че любовта се променя, че след едно определено време тя става навик, ежедневие, грижа, няма я страстта, няма ги пеперудите, няма ги изненадите, няма я романтиката, има само общ покрив, топла вечеря, добро утро, лека нощ и разни неща по средата... „Само”... а колко много е това „само”... общ покрив, топла вечеря, добро утро, лека нощ, и разни неща по средата...

                Но да се върна на плановете ми за самотата. Не искам никой. Прекалено отговорен човек съм. Не мога да си позволя някой да ме заобича (а това неминуемо се случва, в мига, в който разберат, че въпреки че съм аааадски сексапилна, аз съм много повече от красиво междукрачие), без да мога аз да заобичам този някой. И за това ми трябва време, а не друг мъж. Една прободна рана не се лекува с друг нож. Лекува се, като си я ближеш, сам.

                Много ще ми е трудно това... лесно се изкушавам от красивите хора и от красивите души, а пък имам таланта да откривам красивото почти във всеки. Щото съм наивна, и вярвам, че доброто го има у всеки човек. Но пък това не е основание да се влюбя... Извинявайте.

                И тук стигам до едно основно противоречие със себе си. Доскоро развивах теорията, че „стига бе, няма такова нещо като „моят човек”, разни такива ми ти глупости за половинки, моето друго аз, и прочие... няяяма такова нещо! Любовта е съзнателен избор, решение, целесъобразност... решаваш – обичаш, не решаваш – не обичаш”... Е да де, ама тогава, какво правим, като има толкова мъже с красиви очи, толкова мъже, които са способни да ми паднат на колене, и толкова мъже, които казват, че могат да обичат, и толкова мъже, с които имам неизживяно минало, и толкова мъже, които си мислят, че имаме неизживяно бъдеще, и какво правя, като има ТОЛКОВА потенциални решения на задачата  (плюс-минус няколко милиарда) ? Явно все пак трябва да има нещо специално. Нещо да трепва. Нещо магическо. А как ще го разпозная този път обаче, като вече го обърках два пъти??!!? И то толкова жестоко...

                Ето затова ще съм сама. Не ми се решават задачи. Не си търся опора, целувка за лека нощ, пишка или спътник в живота. Искам аз да си бъда пътеводна звезда, докато си намеря пътя. И тогава, когато тръгна напред, някъде там, на този път, поседнал на някой камък, СИГУРНА СЪМ, ще ме чака човекът... Ще е седнал там, уморен от болките и разочарованията си, ще чака тихо, защото ще знае, че има нещо, което още не е дошло, нещо, без което той не може да продължи напред...

                И тогава ще тръгнем нанякъде... по този път, който няма да свърши... Ще сме сигурни, че вървим в правилната посока,

                защото ще вървим към вечността.

ИЗТРИВАЛКИ



На всички хора, които поискаха да си тръгнат от живота ми, но не посмяха,

на онези, които го направиха с радост,

и на онези, които с много прикривана, но нескрита болка, ме изгониха завинаги...

За първи път от близо три години
октлючвам и в дома ми няма никой.
И никой няма по-късно да се върне
нито днеска, нито утре...

И всеки път е много просто: изнасяме душите си в багажи,
събираме мечтите си във куфари,
местим се - с надежди празни,
че "следващия път ще се получи"..

На друго място, с друг човек...
(Какво да правиш, не зависи все от теб!)
Проба - грешка. Все по-малко те боли.
"Човешко е!", си казваш. А дали?

И така един, втори, трети път...
След всяка нова обич - нова смърт...
Обаче с времето, мъничко по малко,
сърцата се превръщат в изтривалки.

И ако...


И ако някой ден
някой ни вини,
че не можем вече да обичаме,
ще трябва тъжно да се съгласим,
че можехме... ала преди.
Преди обичахме.
Наистина обичахме.

.

HEAVEN

And so one day there comes that sweet moment when you simply realize that you just don't give a fuck anymore...
In your veins is running the crazy satisfaction of being so broken that nothing can break you again...
Once they kill you, you become immortal.
Nothing can disappoint you.. .nobody can hurt you... but still - everybody can love you... You don't mind. You don't care. You don't feel. You just don't give a fuck...

No, you are not becoming a beast. You just save all your love for you. You carry it, anyway. You are all art. You are all inspiration. You are soul, you are dance, you are poetry! You CANNOT DIE.
Not now.
Not alone...

And simply one day, there will be somebody who will be inspired with you, somebody who will fly with you, then he will maybe fall on the ground with you, then he will crawl with you, he will cry with you, he will have his first wrinkles with you...
...and then slowly, slowly, very slowly..he will stay..and die with you...

BLIND MAN

Няма да напиша нищо, което не знаете.

Дотук с мотивацията ви да си загубите 10 минути, нали? Я по-добре отворете някоя фенси страничка във фейсбук, и цъкайте картинки до припадък...

 

Тези бездумни черно-бели редове се раждат след едно без(д)умно представление. Най-великият театър е този, който може без думи да ти каже МНОГО... А какво каза този ли: ами каза... много простичко... АЗ НЕ ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ В ТОЗИ СВЯТ!!! И въобще не ми казвайте, че ще свикна – колкото повече раста, толкова повече НЕ ИСКАМ...

Под черния костюм на един човек с шапка се крие бяла риза. Дълга бяла риза, като от лудница. Когато е навън, е с костюм. Когато е сам, остава само по риза.
Ляга си вечер... Побъркан... Сам... Смакчали са го.. Заспива с мисълта, че и утре ще го смачкат. Изхвърлил е всичко . Взеха му цигулката, която толкова обичаше. Сега е самичък... побърква се, но е сам. Вярва, че все някак си, все някак си ще се справи!!!
Мисли си, че сънува кошмари, но кошмарите идват, когато се събуди. Затварят го в кръгове... Чертаят му стъпките... Свободен ли? Ами да, свободен си, имаш свободата да се въртиш в този кръг, колкото си поискаш! Или в другия? Или в няколко наведнъж? Свободен си... супер си... припадни най-после...
А колко други има като теб? Мижави идеалисти, мечтатели... С лопати да ги ринеш! Я погледни само някое гробище. Знаеш ли колко заринати с лопати мечтатели гният там?
И така, добро утро... пак слагаш костюма... Дори да е с надпис на рок-едн-рол банда. Костюмът е всичко, което те стяга, когато не си по бяла риза, сам с лудостта си. Или точно защото си с нея – шибаният костюм те дере...направо ти къса душата...
И така докато дойде един ужасен ден, в който оставаш само по риза и шапка. С гръб към света. Този скапан свят те е майндфакнал. Убил те е. Пречупил те е, защото знаеш, че трябва да си купиш нова кола, нова къща, нов хладилник, и какъв мъж си ако не можеш да си заведеш жената в Париж, или в Зимбабве, или еба ли му майката още къде... Счупил си се, щото шефа ти е недоебана кучка, ‘щото си броиш стотинките за хубавата майонеза, и ‘щото... ей така, щото ти е едно и също, ‘щото не знаеш как да го промениш...Счупил си се. Смазал си се. Самоубил си се. Намразил си се. Загубил си най-ценното си – способността си да обичаш, въпреки всичко.  Изхвърлил си от живота си всичко, което те е правило щастлив. Защото няма как да си щастлив, докато се мразиш... И докато искат от теб да си това, което не си, а искаш да бъдеш, но не знаеш как... Майната им на всички, на всичко... И сам можеш. Сам с ризата си...

И така докато дойде един ужасен ден, в който си сам по риза и шапка, с гръб към света. На сцената водят още един идиот по риза – същия като теб. Навличат му костюм. Идиотът се кефи. Чуваш ли бе, мизерник? Осъзнай се! Няма смисъл, повече са, по-силни са! Събери си акъла! Прибери си лудостта в гащите! Усмихни се... Тооочно така..точно такаааа... Не не.. почакай,... нещо липсва... Шапка! И точно тогава, в този вселенски момент, лошите чичковци идват и .. ти взимат шапката. Или прозаично казано – режат ти главата.

Умираш, брат.
Т’ва е.

Обръщаш се към сцената и гледаш всички хора... Красивото момиче, което се разплака, когато ти си легна сам... красивото момче до нея – което иска да зареже приятелката си, защото промяната винаги била за добро.. и другото красиво момче до нея – което така и не посмя да стане актьор, и много други неща не посмя, все пак е германец... хубавата жена, която си спомня онази-толкова-стара-прекрасна-любов, докато вкъщи я чакат двете й деца - от друга, не толкова прекрасна, но все пак любов, с халка,...мъжа до нея, който иска да чука лелята от ляво.. бабата на втория ред, която се пита ЗАЩО ПО ДЯВОЛИТЕ не продължи да свири на пиано, а стана ..не знам какво, продавачка на мандарини... детето на 13, което не разбра почти нищо, ама има време, ще поживее, ще види, и тн, и тн...  Гледаш всички тези хора. Не ги виждаш, разбира се, заради прожекторите, но ги чувстваш. Чудиш се,..колко ли от тях ще те чуят? Все пак си мим. Не каза нито дума.

***

Отчаян от собственото си голословие, застиваш  с лице, което крещи.

Aмин.