Онзи ден си занесох куфара на автомивка. За да го измият там
от всички ‘’спомени’’, които – и той като мен – си беше донесъл от десетките
летища, поточни линии, подлези, метра, лъскави и не толкова лъскави улици из
Европа.
Още докато го вадех от шкафа, осъзнах нещо безобразно. В
този шкаф аз съм си затворила щастието! Най-ценното ми, най-богатото ми нещо е
всъщност този празен куфар, който ме чака, тъжен и послушен. Чака да го напълня
с възможности. Чака да му кажа: хайде, заминаваме! Чака да го взема, да го натъпча
до пръснати ципове с обичайното количество дрехи, обувки, мазила, сешоар, маша,
книги, фототехника, лаптоп, надежди, неспокойствие, дразнене в стомаха, топка в
гърлото и една дълга поредица от безсънни нощи, каквито са обикновено нощите ми
преди всяко пътуване...
Не знам какво е това моето – болест, любов, мания? Аз и
пътя. Осъзнах, че като се качвам в градския транспорт, винаги сядам обърната
назад. И гледам пътя, който отминава. Когато се возя в кола или автобус, от
дете се бия ‘’да съм до прозореца’’... И потъвам в хипнозата на несвършващата
бяла лента под очите ми.
Хората казват обикновено за някое място, ‘’тук ми е хвърлен
пъпа’’.. Аз имам чувството, че моят е бил изхвърлен през прозореца на някоя кола
в движение, и се е търкалял, търкалял в прахоляка, после се е понесъл по
вятъра, после сигурно е станал храна на някоя объркала се птичка, която в
паниката си го е пуснала отвисоко... И така пъпът ми си е направил едно сериозно
приключение, и до ден днешен не спира да ми го натяква.
Имало е моменти, дни, години, в които куфарите за мен бяха
страшна мъка. Докато не разбрах, че трябва да изхвърля предметите от тях и да
ги напълня с душата си. Докато не разбрах, че всъщост въобще не знам къде е тая ми ти моя душа, и ако искам да я
намеря, трябва да я търся, и радиусът Младост 4 – Центъра не се брои за
търсене... А после – докато не се прибрах от Полша... сама с два куфара, три
сака, две раници и още няколко чантички. И както се сещате, да, бяха пълни с
дрехи, обувки, книги, сешоар, маша,... и 800 пъти по толкова душа.
Сега съм поспряла. За малко почивка. За малко да поседна, да
помисля, да си представя... Та ако ме видите седнала на някой камък, облегната
на някое крайпътно дърво, със затворени очи, не си мислете, че спя... Мечтая. Наум
аз вече си стягам багажа.
Чудя се дали има и дали изобщо трябва да има нещо, което някога да ме спре? Любов? Деца? Дом? Опитайте с нещо по-сериозно, моля ви се... Защото и любовта, и децата, и домът, могат да се окажат, в идеалния случай, много подвижни понятия. J А и наистина вярвам, че този свят е твърде малък, за да си го правим още по-малък...
Затова се научих. Че когато тръгвам на път, всичко, от което
имам нужда, се събира в един куфар и в един телефон. Всичко, което остане извън
тях, излиза и от пътя ми. По пътя си аз срещам, спирам, оставам, оставям,
потеглям, запомням, забравям, или не забравям, продължавам, понякога се
обръщам, понякога се връщам, понякога падам някъде встрани, но винаги се връщам
и загледана в най-красивата точка на света – тази на перспективата в
далечината, потеглям... пак натам, към онова, което ми се привижда там
някъде...
И в този дух, макар и малко нетипично за мен, ще завърша с един цитат, който чух някога по радиото, автор неизвесетен, цитиращ – също. Смисълът беше този:
Един човек тичал по
пътя. Друг, който минавал покрай него, го попитал:
- Какво правиш?
- Гоня хоризонта.
- Ама ти си луд... не можеш
да стигнеш хоризонта!
-
Лъжеш! – извикал първият и продължил напред...
Тhese days
I brought my suitcase to the car wash, so that these guys there could wash it
from all the ‘’memories’’ which it – just like me – was bringing from the
decades of airports, subways, stations, glamorous and not so glamorous boulevards
from around Europe.
While I was
taking it out of the wardrobe, I already realized something terrible. I had
locked my happiness in this wardrobe! My precious (!), my dearest thing is
actually this empty suitcase, which is waiting for me, sad and obedient. It is
waiting for me – to fill it with opportunities. My suitcase is waiting for me,
to tell it – “Come on, let’s go!” It is waiting for me, to overpack it with the
usual amount of clothes, shoes, creams, my hair dryer, my hair straightener, my
books, my camera equipment, my laptop, my hopes, my thrills, the pain in my
stomach, the ball in my throat, and that row of sleepless nights, which I have
before every journey…
I don’t
know how to call this – illness, love, mania? Me and the road. I realized, that
when I take the public transport, I always take the seats looking back. And I
watch the road passing behind me. Or anytime somebody gives me a ride, or if I travel
by bus, I always sit next to the window, like a child… and I drill in the
hypnosis of the never ending white line before my eyes.
In
Bulgaria people say “My navel was thrown away here’’, when they refer to a
place where they feel some connection. Well, I somehow feel that my navel was thrown
away from the window of a riding car, then it was rolling in the dust, then it just flew with the wind, then it probably became the food of a mistaken bird,
who, realizing the mistake, dropped it in panic from the air… And so my navel
made a pretty nice journey, and it is still putting this fact right into my
face, all the time till today…
There were
moments, days, years, when the idea of ''suitcase'' to me meant pain. Until I found out that I
have to throw the items out of it and fill it with my heart. Until I found
out that actually, I don’t know at all where this stupid heart of mine really
is, so if I wanna find it – I have to search for it (and the way from my neighborhood
to the city centre does not count for ‘searching’!). And then… until I came
back from Poland. Alone with 2 big suitcases, three more bag cases, two
backpacks and several more hand bags. Well, as you can imagine, this was all
full of clothes, shoes, books, hairdryer, hair straightener… but a thousand times more than that - it was full with my fulfilled heart.
Now I have
stopped for a while. To have a break. To relax, to think, to imagine… So if you
happen to see me sitting on a stone, leaning on a tree next to the road, with
eyes closed – please, do not think that I am sleeping. I am dreaming. In my
mind I am already packing my suitcase.
And I am truly
wondering – is there, or should there ever be, something to stop me? Love?
Kids? Home? Come on…try me on with something harder. Cuz love, as well as kids,
as well as home, could turn out to be, in the best case, very flexible in life.
J And
I truly believe that the world is too small, for us to make it even smaller.
This is why I learnt: whenever I depart, I can pack all I need in one suitcase... and one cell phone. All that somehow is left of out of them, is out of my road too. On my road I meet, I stop, I stay, I give, I leave, I remember, I forget, or I do not forget, I move on, sometimes I look back, sometimes I go back, sometimes I fall out of the road, but always, always I go back on the track, staring at the most beautiful point in the world – the perspective in the distance. And I go on again, reaching out to the things I believe I can see, somewhere there, far away…
And in this
sense, although I never do this, I would like to finish with a quote that I
heard once on the radio (author – unknown). It was something like this:
A man was once running on the road. Another
one, who was passing by, asked him:
- What are you doing, man?
- I am chasing the horizon.
- But you are crazy... you will never reach it!
- You lie! – the first one shouted, and kept
on running…
